Джорджет Хейър
английска писателка / From Wikipedia, the free encyclopedia
Джорджет Хейър (на английски: Georgette Heyer; * 16 август 1902, Уимбълдън, Лондон, Англия; † 4 юли 1974, Лондон, Англия) е английска романистка и писателка на кратки разкази в жанровете „регентски любовни романи“ и „детективска литература“.
Джорджет Хейър Georgette Heyer | |
английска писателка | |
Родена | 16 август 1902 г. |
---|---|
Починала | 4 юли 1974 г. (71 г.) Лондон, Англия |
Професия | писателка |
Националност | Англия, Великобритания |
Активен период | 1921 – 1974 |
Жанр | регентски любовен роман, детективски роман, историческа худ. литература |
Повлияна от
| |
Съпруг | Джордж Роналд Ружие |
Деца | Ричард Джордж Ружие |
Уебсайт |
Нейната писателска кариера започва през 1921 г., когато превръща история, замислена за нейния болен по-малък брат, в романа „Черният молец“. През 1925 г. се омъжва за Джордж Роналд Ружие, минен инженер. Двойката прекарва няколко години в колониалната Територия Танганика в Източна Африка и в Македония, преди да се върне в Англия през 1929 г. След като романът ѝ „Тези стари сенки“ става популярен въпреки излизането му по време на всеобщата стачка през 1926 г. в Обединеното кралство, Хейър решава, че публичността не ѝ е необходима за добри продажби. До края на живота си отказва да дава интервюта, като казва на приятел: „Личният ми живот не засяга никого, освен мен и семейството ми“.[1]
Писателката създава историческия любовен роман и неговия поджанр „регентски любовен роман“. Нейните регентски истории са вдъхновени от Джейн Остин. За да гарантира точност, Хейър събира справочни произведения и води подробни бележки за всички аспекти от живота в Регентския период. Докато някои критици смятат, че романите са твърде подробни, а пък други смятат нивото на детайлност за най-голямото ѝ предимство. Нейната педантична природа е очевидна и в нейните исторически романи. Тя също пресъздава преминаването на Уилям Завоевателя в Англия за нейния роман „Завоевателят“.
От 1932 г. Хейър издава по един любовен роман и по един трилър всяка година. Съпругът ѝ често предоставя основни очертания за сюжетите на нейните трилъри, оставяйки я да развие взаимоотношенията между героите и диалога, така че да вдъхне живот на историята. Въпреки че много критици описват детективските романи на Хейър като неоригинални, други като Нанси Уингейт ги хвалят „за тяхното остроумие и комедия, както и за техните добре изплетени сюжети“.[2]
Успехът ѝ понякога е помрачаван от проблеми с данъчни инспектори и предполагаеми плагиати. Хейър избира да не завежда съдебни дела срещу заподозрените литературни крадци, но опитва множество начини да минимизира данъчните си задължения. Принудена да остави настрана творбите, които тя нарича своя „magnum opus“ (трилогия, обхващаща рода Ланкастър), за да пише по-успешни от търговска гледна точка произведения, Хейър в крайна сметка създава дружество с ограничена отговорност, за да администрира правата върху своите романи. Няколко пъти е обвинявана, че осигурява прекалено голяма заплата за себе си и през 1966 г. тя продава компанията и правата върху седемнадесет от нейните романи на издателството „Букър-Макконъл“. Хейър продължава да пише до смъртта си през юли 1974 г. По това време 48 от нейните романи все още са в печат; последната ѝ книга – „Моят лорд Джим“ е публикувана посмъртно.