Китайски език
From Wikipedia, the free encyclopedia
Китайският език (汉语/漢語, пинин: Hànyǔ; 中文, Huáyǔ или 中文, Zhōngwén) може да бъде разглеждан като отделен език, но също и като езиково семейство, тъй като представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-тибетското езиково семейство. Различните варианти (още известни като диалекти) на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, тоест повече от един милиард души.
Китайски език 汉语/漢語 | |
Страна | Китай, Тайван и др. |
---|---|
Регион | Източна Азия |
Говорещи | 1.2 млрд. |
Писменост | Опростен китайски Традиционен китайски |
Систематизация по Ethnologue | |
Китайско-тибетски Китайски | |
Официално положение | |
Официален в | Китай Тайван Сингапур |
Регулатор | Национална комисия по работа с езици и писмености |
Кодове | |
ISO 639-1 | zh |
ISO 639-2 | chi, zho |
ISO 639-3 | zho |
Китайски език в Общомедия |
В лингвистичен аспект въпросът дали разновидностите на китайския са „езици“, или „диалекти“ е спорен. Като езиково семейство китайският език включва близо 1,2 милиарда души; само китайския мандарин включва около 851 милиона местни говорещи, с което превъзхожда числено който и да било друг език в света.
Говоримият китайски език се отличава с високо ниво на вътрешно разнообразие, макар че всички говорими разновидности са тонални и аналитични. Основните регионални езикови групи са на брой между шест и дванадесет (в зависимост от схемата на класификация), от които най-многочислена е групата мандарин (885 милиона),[1] следвана от групата ву (90 милиона), мин (70 милиона) и кантонски (70 милиона). Разликата между повечето от тези групи е по-голяма, отколкото дори между отделните индоевропейски езици, въпреки че някои като диалектите сианг и югозападен мандарин, имат общи изрази и до някаква степен са взаимно разбираеми.
Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639 – 3, въпреки че въпросът как трябва да се определят китайските езикови разновидности – като много „езици“ или като „диалекти“ на един-единствен език – все още не е напълно уточнен.
Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин „普通话/普通話 (пинин: pǔtōnghùa); 国语/國語 (пинин: gúoyǔ)“, чиято основа е пекинският диалект. Стандартният мандарин е официален език в Китайската народна република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур.
Китайският, тоест де факто стандартният мандарин, е един от шестте официални езика в Обединените нации.
Сред останалите разновидности стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонконг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в Южен Фудзян, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).
В китайския, както и във всички други езици, има граматична норма, която трябва да се спазва. Има времена, местоимения, частици, залог на глагола, причастия и други. Но защо някои казват, че граматиката в китайския език е по-лесна от другите езици? Ами ето защо – граматиката в китайския е по-малка по обем и обяснена с формули. Така запаметяването е много по-лесно. Единствената трудна част в него остава фонетиката. В китайската фонетика няма азбука, има таблица пин-ин. В нея буквите (инициали) са подредени по позиция в човешката уста. Например b, p, m, f се падат на устните, а j, q, x се падат много назад в устата.