From Wikipedia, the free encyclopedia
Кутригурите (Kutrigoroi; Kutrigur; Kwrtrgr на старогръцки: Κουτρίγουροι, Κουτούργουροι, Κοτρίγουροι, Κοτρίγοροι, Κουτρίγοροι, Κοτράγηροι, Κουτράγουροι, Κοτριαγήροι)[1] са група прабългарски[2] племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон. Те са родствени с утигурите, живеещи на изток от тази река. Според Питър Голдън името е тюркско и означава „деветте огурски племена“,[3] а според Дейвид Ланг името също е от тюркски произход и значи „изтъкнати“.[4] Кутригурите са тюркски номадски ездачи , които процъфтяват в Понтийско-Каспийската степ през 6 век сл. Хр. На изток от тях са били подобните утигури и е възможно и двамата да са били тясно свързани с българите .[5] Те воюват с Византийската империя и утигурите.
Името Кутригур , записано още като Kwrtrgr , Κουτρίγουροι , Κουτούργουροι , Κοτρίγουροι , Κοτρίγοροι , Κουτρίγοροι , Κοτράγουροϳουάγουροϳ οι , Κοτριαγήροι , [ 2] е предложено като метатезирана форма на тюркски *Toqur- Oğur , като *quturoğur означава „девет племена".[6] Дейвид Маршал Ланг го извлича от тюркски kötrügür (забележим, виден, известен).[7] Малко учени подкрепят теориите, извеждащи кутригурите от гути/кути и утигурите от уди/ути , съответно от древна Югозападна Азия и Кавказ , поставени от Осман Каратай .[8] По същия начин малцина намират Duč'i , което е термин за българите (някои четат Kuchi ) като корен на Kutrigur, поставен от Йозеф Маркварт . [9]
Кутригурите са споменати често в късноантичните източници от 6 век, така при Псевдо Захария (Pseudo-Zacharias или в Църковната история на Захария Митиленски), Прокопий Кесарийски,[10] Агатий[11] и Менандер Протектор. Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на 5 век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката.
Грусет смята, че кутригурите са останки от хуните,[12] Прокопий разказва:
в старите времена много хуни, наричани тогава кимерийци , обитавали земите, които вече споменах. Всички те имаха един цар. Веднъж един от техните царе имал двама сина: единият на име Утигур, а другият на име Кутригур. След смъртта на баща си те поделили властта и дали имената си на подчинените народи, така че и до днес едни от тях се наричат утигури, а други – кутригури.[13][14]
Те заемат танаитско-меотската (Доно-Азовска) степна зона, кутригурите в западната част и утригурите на изток. [15] Тази история се потвърждава и от думите на утигурския владетел Сандилх :
Не е нито честно, нито прилично да изтребваме съплеменниците си (кутригурите), които не само говорят език, идентичен с нашия, които са наши съседи и имат същото облекло и начин на живот, но и които са наши роднини, макар и подложени. на други лордове“[13]
Сирийският превод на Църковната история на Псевдо-Захарий Ретор ( ок. 555 г.) в Западна Евразия описва тринадесет племена, wngwr ( Onogur ), wgr ( Oğur ), sbr ( Sabir ), bwrgr ( Burğar , т.е. българи ), kwrtrgr ( Kutriğurs), br (вероятно абарски , т.е. аварски ), ksr ( Kasr ; Akatziri ?), srwrgwr ( Saragur ), dyrmr(* [I]di[r]mar ? < Ιτιμαροι ),[16] b'grsyq ( Баграсик , т.е. барсили ), kwls ( Хализи ?), bdl ( Абдали ?) и ftlyt ( Ефталит ). Те са описани с типични фрази, използвани за номадите в етнографската литература от този период, като хора, които „живеят в палатки, изкарват прехраната си с месо от добитък и риба, от диви животни и с техните оръжия (грабителство)“.[13][17]
Първите по-надеждни сведения за кутригурите са от 482, когато те сключват съюз с император Зенон срещу нападналите Източната Римска империя остготи.
Агатия ( ок. 579–582) пише:
...всички те се наричат най-общо скити и в частност хуни според нацията си. По този начин, някои са Koutrigours или Outigours, а други са Oultizurs и Bourougounds... Oultizurs и Bourougounds са били известни до времето на император Лъв (457–474) и римляните от онова време и изглежда са били силни. Ние обаче в днешно време нито ги познаваме, нито мисля, че ще ги познаваме. Може би са загинали или може би са се преместили на много далечно място.[18]
От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия с пълководец Виталиан (514 – 515 и 518 – 520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни – през 528 хан Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.
През 550 г. гепидите молят кутригурите за помощ в боевете против лангобардите. По това време те влизат в контакт с Източноримската империя. Въпреки че получават от императора в Константинопол годишни пари, те нахлуват често в източноримската територия; от друга страна кутригурите служат също в източноримската войска, например един Синион (Sinnion) се бие като офицер при Велизарий (505 – 565).
През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. През 551 г. армия от 12 000 кутригури, водена от много командири, включително Хиниалон , идва от „западната страна на Меотичното езеро “, за да помогне на гепидите , които са във война с лангобардите .[19]
Византийците се споразумяват с хана на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският хан Заберган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно хан Сандилх отново напада земите на кутригурите и през следващите години сблъсъците между кутригури и утигури продължават.
Менандер Протектор е описал времето на пристигането на кутригурите в Тракия по времето на Юстиниан I през 558 г.
Около 558 северно от Каспийско море се появяват аварите и сключват съюз с Източната Римска империя срещу аланите. Преследвани от гьоктюркския военачалник Истеми, те продължават да се придвижват на запад и в средата на 60-те години подчиняват кутригурите. Голяма част от тях се преселват заедно с аварите към Панония и част от земите им са заети от славянското племе анти. В началото на 7 век останалите в Черноморска Скития кутригури, известни вече под името „котраги“, са включени във Велика България на хан Кубрат. Към края на 7 век кутригурите от Панония под водачеството на хан Кубер мигрират към Балканите. Преди това правят бунт в Аварския хаганат. В похода си към Византия през 680 г. достигат до Солун. Сключват мирно споразумение с Византия и се заселват там, където е Керамисийското поле (Битолско поле). В началото на IX век тези земи са включени в състава на България.[20]
Редица изследователи приемат, че претенцията за хунска връзка на кутригурите показва по-скоро преплитане на хунски елементи с новопристигнали тюркски племенни групи.[21][22][23][24] Някои като Бешевлиев, дори отричат всякаква родствена връзката с хуните.[25] Други като като Александър Бурмов оспорват дори прабългарската принадлежност на кутригурите.[26] Трети като Димитър Ангелов приемат, че през VI в. кутригурите били различни от прабългарите, но с течение на времето съществуващите отлики, намаляват и към средата на VII в.в резултат на продължителния съвместен живот в пределите на общото политическо обединение те вече почти не се различават помежду си.[27] М. И. Артамонов приема, че утигурите са от смесен хуно-угърски произход.[28] Друга хипотеза свързва кутригурите с някои кавказки народи, като гутеите от древна Месопотамия.[29] Съществуват и различия по въпроса за идентифицирането на кутригурите спрямо утигурите и тяхната родствена връзка. Съвременни изследвания показват, че евразийските степни племенни съюзи са били твърде разнородни.[30]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.