Сергей Василиевич Рахманинов (на руски: Сергей Васильевич Рахманинов) е руски композитор, пианист и диригент. Рахманинов принадлежи към плеядата на големите композитори в класическата и в частност на руската музика в периода ΧΙΧ – ΧΧ век. Той е продължител на традицията на Могъщата петорка и на симфониите на Чайковски, от когото е силно повлиян, и е сочен като последния велик представител на късния руски романтизъм.[1]
| Сергей Рахманинов Сергей Васильевич Рахманинов | |
| руски композитор, пианист и диригент | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | САЩ |
| Религия | православие |
| Учил в | Московска консерватория Санктпетербургска консерватория |
| Музикална кариера | |
| Стил | Класическа музика |
| Инструменти | пиано |
| Активност | руски романтизъм |
| Влияния | Пьотр Илич Чайковски |
| Семейство | |
| Подпис |  |
| Уебсайт | www.rachmaninoff.org |
| Сергей Рахманинов в Общомедия | |
Биография
Сергей Василиевич Рахманинов е роден на 20 март (стар стил, 1 април) 1873 година в имението Онег, Новгородска губерния, Русия.
Проявява интерес към музиката едва на четиригодишна възраст, започва да се обучава на пиано, а на девет години постъпва в клавирния отдел на Санктпетербургската консерватория. От 1888 година продължава образованието си в Московската консерватория. На 13-годишна възраст е представен на Пьотр Илич Чайковски, който по-късно има голямо участие в съдбата на младия музикант. От своя страна Рахманинов става голям привърженик на Чайковски. На 19 години с голям златен медал завършва консерваторията като пианист (в класа на своя братовчед Александър Зилоти) и като композитор (ученик на С. И. Танеев и А. С. Аренски). Започва концертно турне в Русия като пианист и концертмайстор. Също тогава се появява първата му опера – „Алеко“, като дипломна работа по произведението на Александър Пушкин „Цигани“, а също първият му клавирен концерт, редица романси, пиеси за виолончело и пиано, в това число прелюдията му в до-диез минор, която донася на композитора световна известност.
Една от особеностите на Сергей Рахманинов е необикновеното изграждане на музикалното му мислене, формирано върху детските му импровизации. Неговият чичо е бил пианист, при когото са идвали на гости да слушат музика. Малкият Сергей е казвал: „А сега ще ви изсвиря последното съчинение на Шопен“, и е свирил свои импровизации. Без да знае нотите и хармонията, той запълва музикални редове от звуци с опита на детските си игри и мислене. Именно това става негово оригинално мислене в областта на клавирната музика. Само помнейки това, може да се разбере творчеството на Рахманинов и славата, която получава.
Едва на 20 години Сергей Рахманинов става преподавател по пиано в московското „Мариинско женско училище“, а на 24 – диригент на Московската руска частна опера „Сава Мамонтов“ (в продължение на един сезон). Рано придобива известност като композитор, пианист и диригент, но премиерата на първата му симфония е неуспешна, което се отразява негативно върху психиката и творческото вдъхновение на младия Рахманинов. В продължение на няколко години той не композира нова музика. Смята се, че важна роля за излизане от дълбоката депресия и творческата криза на композитора изиграва психиатърът Николай Дал, с когото той провежда сеанси и изгражда приятелство.[1]
През 1901 година завършва втория си клавирен концерт, който става по-успешен. Скоро след това Рахманинов приема поканата да заеме диригентското място в Болшой театър. След два сезона се отправя на пътешествие в Италия (1906 г.), а след това живее три години в Дрезден, за да се посвети напълно на композирането.
През 1909 година Сергей Рахманинов прави голямо концертно турне като пианист и диригент в САЩ. Скоро след Октомврийската революция през 1917 година и изземането на собственото имение на Рахманинов, Ивановка, от ленинския режим той напуска Русия, за да не се завърне повече.[2] „Всичко случвало се около мен ми оказва влияние, така че не мога да работя и се страхувам да не стана напълно негоден“, пише той на своя приятел и колега художник Александър Силоти през 1917 г.[2] Най-напред емигрира със семейството си в Швеция, а година по-късно в Съединените щати, където работи като известен концертен пианист. Често гастролира в американски и европейски концертни зали и се радва на признанието на един от най-великите пианисти на своята епоха.
Умира на 28 март 1943 година в Бевърли Хилс, щата Калифорния, САЩ.
През 2015 г. тогавашният министър на културата на Русия, Владимир Медински, отправя искане за ексхумиране на тленните останки на Рахманинов – повече от седемдесет години след полагането му в гробището Кенсико във Валхала, Ню Йорк, за да бъде погребан в Русия. Медински твърди, че Рахманинов е мечтал да бъде погребан в Русия и заявява, че „най-великият от руските гении напоследък е представян на запад по съвсем погрешен начин“, обвинявайки САЩ в приватизиране на името на композитора, който е на 44 години, когато напуска Русия.[3] „Да изкопаеш и преместиш тялото му би било огромно потъпкване на неприкосновеността на личния живот, която той толкова е ценял“, коментира тази претенция неговата праправнучка Сюзън София Рахманинов Волконская Уанамейкър.[4] Тя отрича прочутият ѝ прапрадядо да е искал да бъде погребан в Русия и подчертава, че „няма разделяне на Сергей Рахманинов от Русия“, защото „музиката му е олицетворение на руския романтичен дух, въплъщение на руската душа."[4] В интервю за BBC Сюзън Уанамейкър заявява от името на наследниците му: „Не планираме да направим нищо против желанията му, така че той ще остане там (в гробището Кенсико)“.[5]
Творчество
Творческото наследство на Рахманинов обхваща различни жанрове, но централно място в него заемат клавирните му произведения. От тях най-известни на широката публика са четирите концерта за пиано с оркестър, прелюдиите, етюдите-картини, музикалните моменти, сонатите и други, както и знаменитата му „Рапсодия върху тема от Паганини“, изградена върху прочутия 24-ти каприз за соло цигулка от Николо Паганини под формата на 24 свободни вариации. Освен темата на Паганини, Рахманинов преплита във вариациите и темата на средновековната секвенция Dies irae – „Ден на гнева“ от католическия реквием – която използва и в други свои произведения.[6] Рахманинов композира и симфонична музика: три симфонии, най-известна и високо оценена от които е втората - в ми минор, оп. 27 (1907), симфонични танци, симфоничната поема „Островът на мъртвите“; както и оперна: опусите му „Алеко“, „Алчният рицар“ и „Франческа де Рамини“, наричани „малките трагедии“. Сред най-популярните му песни е посветената на Антонина Нежданова „Вокализ“ за сопран (или тенор) и пиано, която няма текст (и на която Рахманинов написва аранжименти за оркестър и за сопран и оркестър)[7], а сред авторите на текстовете, по които композира останалите си песни за глас и пиано, са А. Н. Толстой, Пушкин, Гьоте, Шели, Юго и Чехов.[8]
Рахманинов е възприеман като проникновен художник на руската природа. В музиката му заедно съществуват страстни, бурни пориви и упойващо поетическо съзерцание, решимост и трепетна чувствителност, мрачен трагизъм и възторжена патетичност. В нея се съчетават мелодично и многогласно-полифонично богатство, почерпено от руската народна песенност и от особеностите на знаменития ѝ разпев. Руските православни песнопения също са осезаемо вдъхновение за Рахманинов още от първите произведения, които написва, включително Симфония № 1 оп. 13 (1895).[8] Една от отличителните черти на музикалния стил на Рахманинов е органичното съчетаване на широтата и свободата на мелодическото дишане със забързания и енергичен ритъм. Многообразното пресъздаване на колосални звучения е характерно за своеобразния му хармоничен език.
През 1931 г. музиката на Рахманинов официално е забранена в СССР като „декадентска“, а публиката бива предупредена, че „тази музика [на поемата „Камбаните“] е създадена от жесток враг на Съветска Русия – Рахманинов“.[9][10]
Списък с основните произведения
|
- 4 концерта за пиано с оркестър
- 3 симфонии
- 24 прелюдии
- 15 етюди-картини за пиано
- „Рапсодия върху тема от Паганини“ за пиано и оркестър в ла минор, оп. 43 (1934)
- Фантазия „Скала“ (1893)
- Симфонична поема „Островът на мъртвите“ (1909)
- „Симфонични танци“ за оркестър (1940)
- Кантата „Пролет“ (1902)
- Поема „Камбани“ за сопрано, тенор, баритон, хор и оркестър (1913)
- Опера „Алеко“ (1892)
- Опера „Алчният рицар“ (1904) (върху тема от Пушкин)
- Опера „Франческа де Римини“ (1904) (върху „Божествена комедия“ на Данте)
- „Литургия на св. Йоан Златоуст“
- „Всенощно бдение“
- 83 романса и др.
- Камерно-инструментални ансамбли (от които най-известно е „Елегично трио“, посветено на Чайковски)
Източници
Външни препратки
Wikiwand in your browser!
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
