царски дворец в София From Wikipedia, the free encyclopedia
Бившият Княжески/царски дворец и настоящ комплекс от национални музеи в София се намира на площад „Княз Александър I“ № 1 в центъра на столицата на България. Той е паметник на културата от 1978 г.
Царски дворец в София | |
Царският дворец | |
Местоположение в София | |
Вид | дворец |
---|---|
Местоположение | София, България |
Архитект | Виктор Румпелмайер; Фридрих Грюнангер |
Изграждане | 1873, 1880 – 1882, 1894 – 1896 г. |
Етажи | 3 етажа |
Статут | комплекс от национални музеи; паметник на културата |
Състояние | поддържан |
Царски дворец в София в Общомедия |
В двореца понастоящем се помещават 2 национални музея:
Преди сегашната сграда там е съществувала друга постройка – конак, където преди Освобождението са се помещавали османска администрация и съдилище. През 1816 г. сградата изгаря и за дълго време запустява.
Едва към 1873 г. при Мазхар паша с ангария от целия Софийски санджак е построен конак за администрацията на вилаета. Представлявал е двуетажна симетрична постройка с ризалити в нейните 2 края. Под нея е имало изби, служещи за затвор. От тях чрез подземни тунели е можело да се стигне до съседната Челеби джамия, къщата на пашата, хан (на мястото на стария хотел „България“) и други места.
По време на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) сградата е използвана като болница. След Берлинския конгрес и обявяването на София за столица на Княжество България бившият конак е определен за княжеска резиденция на княз Батенберг (1879 – 1886). Народното събрание гласува за нуждите на княжеското семейство зданието да се преустрои за дворец като държавна сграда. Неговият ремонт е извършен набързо от руски военни под ръководството на подполковник Фон Вите.
След едногодишно обитаване става ясно, че сградата е непригодна за дворец в онзи си вид. Княжеското семейство я напуска, за да може да се извърши основен ремонт и цялостно преустройство.
Извършва се почти изцяло ново строителство – от предишната сграда са запазени само каменните основи (дълбоко вкопани в земята) и частично главната фасада[1]. Строителството се извършва на 2 етапа.
По онова време се изграждат и 2 дворцови параклиса – католически и православен, разположени откъм североизточната задна страна на старото крило. За украсата на православния параклис дават своя принос художниците Антон Митов и Иван Мърквичка през 1897 г., както и Стефан Баджов през 1912 – 1916 г. В изграждането на Двореца на този етап участват и архитектите Франц Айслер, Янаки Шамарджиев, Йордан Севов и Иван Васильов.
Металната украса на целия дворец – парапети на стълбища и тераси, декоративни решетки, огради и колони, вътрешни стълби и др., са дело на виенските фирми „Рудолф Филип Вагнер“ и „Валериан Гилар“, както и на германската „Ед. Пулс“ от Берлин. Металната облицовка на камините е изпълнена от френската фирма A-ne M-on G. Laury. B-te S.G.D.E. à Paris, а скъпо обработените дъбови врати, изпълнени в техника „маркетри“ от екзотична дървесина, седеф, месинг, сребро и позлата с изображения на царски корони и лични княжески вензели, носят щемпела на фирмата „Franz Michel“ от Виена.
Въпреки пристройките Дворецът запазва компактния си обем и стегнатата си архитектурна композиция. Вътрешните връзки между отделните крила осигуряват бързи и леки преходи, което позволява да се съчетават функциите на представителна държавна институция и семейно жилище. До края на Първата световна война Дворецът служи за мярка на всички обществени и жилищни сгради в столицата.
След женитбата (октомври 1930 г.) на цар Борис III с италианската принцеса Джована Савойска се предприема сериозна промяна и подновяване на вътрешната обстановка. По същото време княз Кирил Преславски и княгиня Евдокия напускат Двореца и заживяват самостоятелно.
Поради усложняването на военната обстановка от 1942 г. царското семейство от Двореца се премества да живее в царските резиденции Врана (извън тогавашна София) и Царска Бистрица (в курорта Боровец в Рила). В спалнята си в Двореца след кратко боледуване неочаквано умира българският владетел цар Борис III на 28 август 1943 г.
След премахването на монархията и установяването на комунистически режим (15 септември 1946 г.) дворецът става седалище на Министерския съвет и Висшата партийна школа, както и временно жилище на нови държавници. Зала в двореца набързо е пригодена за кабинет на министър-председателя Георги Димитров, за което са изкъртени и унищожени всички ламперии, а останалото е боядисано с блажна боя. Оградата на двореца е варварски разрушена през 1946 г., а паркът му е оставен отворен и без грижи.
При строежа на мавзолея на Георги Димитров през юли 1949 г. е унищожена парковата алея пред централния вход. На нейно място е оформен широк площад, при което нивото на околния терен е снижено с около 2 метра. Варварското отношение към интериора на двореца засяга почти всички помещения. По твърде примитивен начин е извършено вътрешно преустройство: дворцовият интериор е обкован с дъски, шперплат и немарливо боядисан с блажна боя.
През 1953 г. по решение на Министерския съвет сградата на бившия дворец е предоставена на Националната художествена галерия и на Националния етнографски музей. Сградата е обявена за недвижим паметник на културата през 1978 г.
Площадът, оформен между двореца и мавзолея, носи името „9 септември“ по времето на Народна република България. Тогава се използва за манифестации на трудещите се и учещите на главните празници в страната (1 май, 24 май, 9 септември), както и за военни паради на Българската народна армия, наблюдавани от висши държавни ръководители от трибуните на мавзолея и от чуждестранни дипломати и други официални лица от трибуните пред двореца.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.