Александър Обретенов

Александър Обретенов Обретенов е български изкуствовед, архитект, преподавател, общественик и администратор – професор, член-кореспондент на БАН, член на БКП (1931), член на ЦК на БКП (1962 – 72). Работи в областта на изкуствознанието, на художествената и литературна критика. Един от пионерите на марксистко-ленинската естетика в България.

Александър Обретенов
български изкуствовед
Роден	22 август 1903 г. Провадия, Княжество България
Починал	18 септември 1990 г. (87 г.) София, България
Научна дейност
Област	Изкуствознание
Семейство
Братя/сестри	Светослав Обретенов

Биография

Обретенов е роден на 23 август 1903 г. в Провадия, в семейството на учители. Баща му е един от основателите на социалистическата партия в града. Възгледите на бащата определят класовата и политическа насоченост на Обретенов. По негови думи, още в гимназията той е убеден съмишленик на комунистическото движение. Гимназиалното си образование завършва във Варна (1922). Заминава за Полша (1924) – отначало следва музика в Лвов (след 1939 г. градът е в Украйна). По-късно учи архитектура и завършва в Архитектурния факултет на политехниката във Виена през 1929 г.

След завръщането си в България е архитект в БДЖ (1929 – 1931) и в Софийския гарнизон (1932 – 1934).

След Деветнадесетомайския преврат (1934) архитект Обретенов е автор на архитектурното оформление на мемориалните стени с емайлирани табели, носещи имената на загиналите военни чинове от Първи и Шести пехотни полкове, известни като „Паметник на знайния воин“ или като „Войнишки паметник“ в двора на казармите на Първи пехотен полк в София, открити през октомври 1934 г. Това е единствената известна архитектурна творба на Обретенов. Тези мемориални стени са частично разрушени при бомбардировките (1944) и изцяло премахнати заради строителството на Народния дворец на културата „Людмила Живкова“ (НДК), оформлението на околното му пространство и издигането на паметника „1300 години България“.

От началото на 30-те години Обретенов се свързва тясно с Николай Хрелков, със сътрудници на литературния комунистически печат, с прогресивни писатели и дейци на изкуството. От това време са и първите му публикации, в които отстоява възгледа за ново прогресивно изкуство. Сътрудничи на списанията „Архитектура“, „Хиперион“, „Научна мисъл“, „Брод“, „РЛФ“, „Асо“, „ЛИК“, на вестниците, „Заря“, „Кормило“ и др. Воюва срещу буржоазния модернизъм и формализъм, като прави опити да излезе с програмни постановки за значението и развитието на изкуствознанието, архитектурата и изобразителното изкуство.

Ал. Обретенов е по-голям брат на българския композитор, хоров диригент и общественик Светослав Обретенов (1909 – 1955) и на пианистката и музикален педагог проф. Люба Обретенова-Кръстева (1919 – ?), съпруга на проф. Венелин Кръстев.^[1]

Ал. Обретенов е съпруг на Бистра Георгиева Попова-Обретенова, родена на 3 август 1909 г. в гр. Дупница, с която имат две деца: дъщеря Мира Обретенова-Господинова, родена на 22 август 1943 г. в София и син Боян Обретенов, журналист, публицист и поет, роден на 21 март 1946 г. в София, от когото има внук Александър Обретенов.^[1]

Политическа дейност до 1945

Става член на Българската комунистическа партия (БКП) от 1931 г., а от 1932 г. се занимава активно и с отговорна партийна дейност – член (1936 – 1941) и пълномощник на Окръжния комитет на БКП в София (1932, 1936) за работа с интелигенцията, развива организационна комунисническа дейност сред членовете на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД). През 1937 г. става главен секретар на Инженерно-архитектурната камара.

За активната си комунистическа дейност на два пъти е интерниран – в Несебър (1938) и в Момчилград (1939). През 1941 г. преминава в нелегалност и е пълномощник на ЦК на БКП в Русе (1941), секретар на Окръжния комитет на БКП в Бургас (1942), където ръководи нелегалната дейност на БКП до Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Издава брошури за политиката на БКП. Участва в създаването на партизанския отряд „Народен юмрук“. Рано сутринта на 9 септември 1944 г. сградата на общината в Бургас е завзета и секретарят на ОК на БКП Александър Обретенов провъзгласява новата отечественофронтовска власт.^[2]

След 9 септември, от края на 1944 г., работи в София, като заема различни длъжности в апарата на ЦК на БКП. Редактор е във вестинк „Работническо дело“ (1944). През 1945 г. заминава в Москва, където поддържа връзка с Георги Димитров.

Политическа дейност след 1945 г. в областта на културата, науката, изкуствата и образованието

Александър Обретенов е председател на Камарата на народната култура (1945 – 1947), имаща за цел да обедини българската творческа интелигенция.^[3] През есента на 1947 г. във връзка с новата Димитровска конституция Обретенов предлага нова структура, съчетаваща дейността на Министерството на пропагандата с всички други културни организации и творчески сдружения. На 23 декември 1947 г. се създава Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК). Комитетът затвърждава линията на тотален сталинистки идеологически и административен контрол, централизирано управление и масово производство на държавни културни събития, определяни според комунистическата терминология като „народна култура“ и работа на „културния фронт“. ^[4]През 1948 Обретенов става подпредседател на КНИК, като председател е Вълко Червенков, а другите двама зам.-председатели са Рубен Аврамов и Карло Луканов.^[5]

В периода 1948 – 1950 г. Обретенов завеждащ сектор „Пропаганда на марксизма-ленинизма“ в ЦК на БКП.

От 1947 до 1952 г. е доцент по философия. Преподава марксистко-ленинска естетика в Държавната художествена академия (ВИИИ) (1947 – 1948) и във ВИТИЗ (1949 – 1953).

От 1952 до 1957 г. е професор по теория и история на архитектурата в Държавната политехника, по-късно Инженерно-строителен институт (ИСИ), където е и декан на Архитектурния факултет (1951 – 1958).

Той е главен редактор на списание „Архитектура“ (1954 – 1956) и на списание „Изкуство“ (1956 и 1968 – 1980). През 1957 г. е основател и първи главен редактор на вестник „Народна култура“ (днес вестник „Култура“) до 1958 г. Директор е на Института по изобразителни изкуства (после Ин-т по изкуствознание) при Българската академия на науките (БАН) от 1959 до 1988 г. Обретенов е секретар на Съюза на българските художници (1959 – 1963).

От позициите на комунистическата съветска идеология Обретенов разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, литературата, естетиката и културата. Автор е на монографии, научни студии, статии и рецензии. Характерна особеност на неговия „марксистко-ленински“ научноизследователски подход е стремежът у да свързва общите идейно-естетически проблеми с актуалните политически тенденции в съвременното изкуство, да търси обединителното звено на всички художествени дейности – отношението към социалната действителност – „Изкуство и народ“ (1967), „Архитектура социалистической Болгарии“ (на руски, 1970), „Изкуство, партия, народ“ (1971) и др. В трудовете на Обретенов теоретичното осмисляне на художествените явления се свързва пряко с най-актуалните проблеми, възникнали в хода на художествената практика – „Борба за социалистическо изкуство“ (1950), „Изкуство и съвременност“ (1960). Големият опит на партиен функционер при организирането и ръководството на различни сектори в областта на културата и богатата ерудиция в школата на комунистическата философия и естетика помагат на Обретенов за написването на „Културната революция в България“ (1968). Възгледите му за богатство и многообразие на социалистическото изкуство и култура, за теоретично наследство, за взаимоотношение между действителност и изкуство са изложени в „За социалистическото изкуство и социалистическата култура“ (1973).

Награди и отличия

Александър Обретенов е избран за:

• Член-кореспондент на БАН от 1961,
• Член на ЦК на БКП (1962 – 1972).

Удостоен е със званията:

• Заслужил деятел на културата (1963),
• Герой на социалистическия труд (1973),
• Народен деятел на културата (1975).

Удостоен е с ордените:

• Народна република България (1963)
• Георги Димитров (1973)
• Георги Димитров (1983)
• Командорска звезда на ордена „За заслуги към Полската народна република“ (1976).

Библиография

Обретенов е автор на многобройни студии, монографии, изследвания, тезиси и оперативни критически статии, сред които:

• 1930 – „Природа и изкуство“, Хиперион, 1930, кн. 5 – 6, с. 248
• 1930 – „Конструктивизъм“, Хиперион, 1930, кн. 9, с. 391
• 1931 – „Изкуство и действителност“, Хиперион, 1931, кн. 5, с. 164
• 1936 – „За масите, за изкуството и Папазов", ЛИК, 1936, бр. 17
• 1945 – „Основи на съветското изкуство“
• 1947 – „Диалектическият материализъм като мироглед на съветското изкуство“
• 1947 – „Културното развитие на България след Девети септември“
• 1949 – „Буржоазна и социалистическа култура“
• 1949 – „Живопис на залязващата буржоазия“, Изкуство, 1949, кн. 2, с. 132
• 1950 – „Борба за социалистическо изкуство“
• 1950 – „Буржоазният патриотизъм и космополитизъм“
• 1950 – „Пролетарски патриотизъм и интернационализъм“
• 1951 – „Към изграждане на национална по форма социалистическа архитектура“
• 1951 – „Наша национална по форма социалистическа архитектура“, Известия на ИГА, 1951, кн. 1, с. 10
• 1951 – „Към все по-висока жизнена правда“, септември, 1951, с. 145
• 1954 – „Десет години социалистическа архитектура“, Архитектура, 1954, кн. 3 – 4
• 1960 – „Изкуство и съвременност“
• 1960 – „20 години българско изобразително изкуство“
• 1966 – „La Révolution culturelle en Bulgarie“ ((fr))
• 1967 – „Изкуство и народ“
• 1968 – „Културната революция в България“
• 1970 – „Архитектура социалистической Болгарии“ ((ru))
• 1971 – „Изкуство, партия, народ“
• 1973 – „За социалистическото изкуство и социалистическата култура“
• 1976 – „Книга в съвременен дух“, Философска мисъл, 1976, бр. 10, с. 130 – 132
• 1978 – „Социалната функция на архитектурата“
• 1984 – „Сборник статии“

• 1976 – „История на българското изобразително изкуство“, т.1 (отговорен редактор)
• 1980 – „Енциклопедия на изобразителните изкуства България“, т.1 (отговорен редактор)
• Поредица „Българско художествено наследство“ (отговорен редактор)

Източници

• Кратка българска енциклопедия в 5 тома, т. 3 (Квант-Опере), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1966 г.
• Енциклопедия А-Я, БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1974 г.
• Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984 г.
• Речник на българската литература, т. 2 (Е-О). Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1977 г.
• Енциклопедия на изобразителните изкуства България в 3 тома, т. 2 (М-Р). Институт за изкуствознание на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1987 г.