Базилика

Базилика (на гръцки: βασιλική – „царски дом“) е вид обществена сграда с правоъгълна форма, състояща се от нечетно число (1, 3 или 5) различни по височина кораби ^[1].

Вижте пояснителната страница за други значения на Базилика.

---

Развалините на базиликата на Максенций в Рим (началото на IV век)

План на базиликата на Максенций (началото на IV век)

Базиликата „Света София“ в София (IV - VI век)

Тринефната базилика Сант Аполинаре Нуово в Равена (VI в.)

Романската базилика Сан Пиеро а Градо в Пиза (X век)

В многокорабните базилики, отделните кораби са разделени от надлъжни редици колони или стълбове, вкл. стени с отвори, със самостоятелни покриви. Централният кораб/неф обикновено е по-широк и висок, и се осветява от високо разположени прозорци над страничните кораби. Така и сградите с по-сложен архитектурен план се отнасят към типа сгради с базиликално осветление. В случай на отсъствие на прозорци на централния кораб/неф, сградата се отнася към типа псевдобазилика.

В древния Рим базиликата е най-често обществена, търговска, съдебна или административна сграда. След приемането на християнството като официална религия в Римската империя, базиликата става основен тип християнски храм с правоъгълна форма и множество колони.

През Средновековието в Европа сгради-базилики се използват като покрити тържища за продажба и размяна на текстил и други стоки. В XVIII в. базиликален тип сгради започват да се строят за производствени и складови нужди. Този тип промишлени сгради се строят и до днес.

В римокатолицизма, базилики започват да се наричат и най-големите и значими римокатолически храмове, независимо от архитектурния им тип (напр. базиликата Санто Стефано Ротондо, която по план е кръгла – тип ротонда). За значението на термина базилика в римокатолицизма вижте Базилика (титул).

Древноримски базилики

В Древен Рим базилика се нарича вид обществена сграда най-често със съдебни, политически и икономически функции. Представлява голяма правоъгълна трикорабна сграда, чийто среден кораб е по-висок от двата прилежащи. Често базиликата се разполага близо до форума. Смята се, че първата базилика – „Basilica Porcia“ е построена в Рим по разпореждане на Марк Порций Катон Стари през 184 пр.н.е.. Апсидата, като насрещна опорна точка на ходовата линия, ос на симетрия, свързваща входа на сградата с насрещната стена, се появява още при някои от първите известни базилики в Рим. На осветлението на вътрешното пространство е отдадено особено внимание.

Раннохристиянски базилики

Първите черкви, специално построени за християнски богослужения, съответстват по своя архитектурен облик на римските базилики, като една причините е, че този тип сгради осигуряват големи покрити и със сравнително добра видимост площи и не внушават преки асоциации с предхристиянските религии и религиозни практики. Базиликата става най-разпространения вид християнски храм през IV-VI век и е основен тип християнска богослужебна архитектура и през последващите векове. Този архитектурен тип се развива с времето и с развитието на начините на християнската литургична/богослужебна практика в различните територии на християнския свят. В историята на архитектурата за първични раннохристиянски храмове се смятат базиликалните черкви в Сирия и други страни на Мала Азия от IV – V век.

След като Римската империя приема за официална религия християнството, през 313 г., започва масово строителство на черкви в Рим и на територията на цялата империя. Правоъгълната структура на базиликата с ориентация по световните посоки, отразява християнските представи за света. Тази ориентация постепенно губи своя смисъл в Западна Европа и църковните сгради престават да се строят с олтар (главна, централна, апсида) на изток, вход на запад и евтл. конхите – на север и юг. От функционална гледна точка базиликалната постройка се отличава с голяма вместимост и сравнително икономично покритие, с отлично естествено осветление и вентилация, а от символична гледна точка напомня със своя вид на кораба на спасението – неслучайно отделните части от базиликата се наричат кораби (navis, navis^[1]-лат. nave – англ., nef - фр.)

В Източната Римска империя до VII век се изгражда типа базилика с три или пет кораба с разположени по надлъжната ос/ходовата линия: притвор, който понякога има две части: вътрешен и външен, централна част и олтар, като понякога се приемат и съответни на територията, на която се разполагат храмовете, латинските или произлизащите от тях ст.гръцки наименования^[2]. Такива храмове не са така силно издължени, както в Рим, и често биват пристроявани с допълнителни галерии, долепени до надлъжните стени на сградата – типичен пример е петкорабната базилика „Свети Димитър“ в Солун от V век.

Последваща еволюция

От времето на император Юстиниан I във византийската архитектура започва изграждането на куполни базилики, като началото се поставя със строежа на константинополската „Света Ирина“ (около 530 г.). Като основен тип средновековен храм се развива компактната сграда с центричен план – т.нар. кръстокуполна черква, въпреки че отделни безкуполни базиликални храмове продължават да се строят чак до падането на империята под османска власт в средата на XV век.

От особено значение за България са многобройните триконхални черкви с план, произхождащ от базиликалния – без купол или с купол. Строителството на тези храмове е извънредно интензивно в Западна България още от ранните християнски времена IV – VII век (Проф. арх. Нели Чанева-Дечевска^[3], Проф. Стамен Михайлов^[4] и др.). То се дължи от една страна на изискването на българското богослужение за създаване на вътрешни пространства за църковен хор (певници), за трон, катедра и др., като елегантни уширения – конхи на северната и на южната стена близо до олтара, но вътре в централната зала на черквата, а също и от друга страна – на местните високи строителни умения. Тези умения са особено забележими при строителството на купол – както при преустройствата на черквите, така и при новото строителство. Традиционно се смята от строителите на тези храмове, че черковният купол е доведения до вярващите небесен купол, въплъщение на единението с Господ.

В Западна Европа базиликата остава основен тип на християнския храм и през Средните векове, като се доразвива архитектурно и конструктивно при строежа на романски и готически черкви.

През XIX век се наблюдава стремеж за възвръщане към архитектурно-строителната идея на античната базилика, съгласно представата на отделни архитекти на XIX – XX век – пример за това е базиликата „Сент Мартен“ в Тур, Франция, построена през 1886 – 1924 г.

Базилики в България

На територията на България, известна раннохристиянска църква в план и обем – латински кръст с удължаване на източното рамо, с купол и с базиликално осветление, научно изследвана още в началото на XX век, реставрирана и съхранена до наши дни, е софийската „Света София“.^[5][6][7], представляваща куполна базилика от времето на император Юстиниан I. Други антични базилики в България са:

• Еленска базилика (IV век)
• Филипополска голяма базилика (IV - VI век)
• Епископски комплекс с базилика (Сандански) (IV - VI век)
• Микревска базилика (IV - VI век)
• Света София (Несебър) (V - VI век)
• Червената църква (V - VI век)
• Малка базилика (Пловдив) (втората половина на V – VI век)
• Джерджевденска църква (V - VI век)
• Беловска базилика (VI век)
• Шкорпилова базилика в Аспарухово (VI век)

Други Средновековни и по-късни български базилики са:

• Голяма базилика в Плиска (IX век)
• Света София (Охрид) (IX век)
• Свети Никола (Мелник) (XII век)
• Свети Четиридесет мъченици (Велико Търново) (1230 г.)
• Света Богородица (Чипровци) (XIV - XVII век)
• Св. св. Кирил и Методий (Бургас) (1897 – 1907 г.)