История славянобългарска

„История славянобългарска“ (оригинално заглавие: Исторїѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народѣ и ѡ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битїа болгарскаѧ) е първото възрожденско произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир^[1] в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765). Приема се символично за начало на Българското възраждане.

История славянобългарска
Исторїѧ славѣноболгарскаѧ
Първа страница от черновата на Паисий на „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“
Автор	Паисий Хилендарски
Създадена	1762 Хилендарски и Зографски манастир,[1] Света гора
Първо издание	1762 г.
Оригинален език	смес от говорим български и черковнославянски[2]
Жанр	Историография
Вид	ръкопис
Следваща	Многобройни ръкописни преписи
бележки Многобройни издания на новобългарски
История славянобългарска в Общомедия

За идеята и влиянието на Паисиевата творба

Творбата на светогорския монах Паисий е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание.

За целите на администрирането, в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният рум миллет бил под върховенството на фанариотите от Цариградска патриаршия. Като част от религиозната общност на този миллет, българите започнали, особено в градовете, да се гърчеят.

Структура и особености на творбата

Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.

Първо предисловие

„Ползата от историята“ (Полза истории) представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.

Второ предисловие

„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ (К хотещин читати) е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали родолюбците. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.

Същинска част

„История славянобългарска“, издание на БАН от 1914 г. под редакцията на Проф. Йордан Иванов

Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен така, че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послеслов

Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“ („Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“.) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).

Жанрова характеристика

„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично за ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.

Чернова на Паисий

Написаната от Паисий Хилендарски чернова е запазена и се съхранява в мястото ѝ на написване - библиотеката на Зографския манастир в Света Гора, Атон.

През 1984 г. българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие оригиналната чернова и я изнасят в България, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война^{[източник? (Поискан преди 77 дни)]}. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 90-те години. През 1998 г. по инициатива на президента Петър Стоянов, тя е върната отново в Зографския манастир.^[3]

Преписи

Първата страница от преписа на Дойно Граматик от 1784 г.

Известни са близо седемдесет преписа на историята.^[4] Най-ранните преписи са:

• Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.
• Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.
• Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.
• Жеравненски препис (преди 1772 г.)
• Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.
• Кованлъшки препис от 1783 г. Писан е от поп Стоян от с. Кованлък (Търновско).
• Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г.^[1]
• Първи Русенски препис от Пантелeймон Хилендарец, завършен на 28 май 1809 г.^[5]

Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.

Преписи през 40-те години на XIX век:

• Стоянчо Ахтар и Кънчо Стоянович през лятото на 1844 г. Копието се съхранява в Църковния историко-архиологичеки музей в София. Преписът е съпътстван от лист с 8 изображения на средновековни монети и текст, имащ характера на писмо, написан от Спиридон Палаузов – български историк в Одеса, школуван историк;
• Петко Славейков;
• Христо Драганов;
• Драгия Ненов;
• Тодор Шишков;

Славейков е бил 15-годишен, а Шишков на 12 години. В края на XIX век тези хора са и разпространители на словото на Паисий.

• Ахтаровия препис на ахтарина Стоянчо Пенев – занаятчия;
• Препис на Кънчо Стоянович – бакалин;
• Два преписа на Славейков – учител;
• Препис на Т. Шишков;
• Белочерковски препис на поп Драгия Ненов;
• „Мердански“ препис, открит в девическия манастир на с. Мерданя;
• Чехларов препис – наречен е на името на Н.Чехларов от Търново, който го е предал в Софийската народна библиотека.

Преправен вариант на „История славянобългарска“ е отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович.^[6][4]

Печатни издания

Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН.^[1]

Книгата е многократно издавана на български език. През 1989 година издателството „Български писател“ пуска осемнадесетото издание на „История славянобългарска“; то е публикувано в превод на новобългарски език.

През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ издава фототипно преписа белова, както и преведените от Петър Динеков текстове на новобългарски език.

„История славянобългарска“ е преведена на немски, гръцки, английски, полски, френски^[7] и украински през 2023 г. /като последното издание е публикувано в България през 2025 г./

Вижте също

• Павликянски преписи на „История славянобългарска“