Истрорумъни

Истрорумъните, наричани още Истровласи, Далмати, Морлаци, са местен романски народ в западната част на Балканите край Адриатическо море, които живеят днес в Хърватия (по крайбрежието на Далмация), както и разпръснати в Италия (в региона Фриули - Венеция Джулия), където са прогонени от югославските власти след 1945 г.^[1] Съществуват основно две хипотези за техния произход, първата определяща ги като потомци на романизирани илири и римски колонисти, а втората - като наследници на население мигрирало около XII-XIV в. от източната част на Балканския полуостров, преминало през Сърбия и Босна до Далмация, Истрия и остров Крък^[2][3].

Истрорумъни Rumeri, rumâri
Истрорумъни от Жежане с техните традиционни костюми на звончари по време на карнавала в Риека, 2006 г.
Общ брой	500 – 1000 души
По места	Хърватия: 450 ∟ Истрия: 120 Останалия свят: 500
Език	истрорумънски, хърватски
Религия	католицизъм
Сродни групи	арумъни, румънци
Истрорумъни в Общомедия

Изследвания върху истрорумъните

Интересът към тях се събужда през XIX в., когато Европа в духа на романтизма преоткрива традициите и духовното наследство на народите, които я населяват. Първото лингвистично научно изследване е направено от италианеца Грациадио Асколи, който сравнява езика на истрорумъните с румънския и арумънския езици, и е първият, който изказва съмнения относно теорията за техния произход от римските колонисти^[4].

По-многобройни стават изследванията през XX в., в които историографията в тясна връзка с лингвистиката се опитва да установи както произхода на този етнос, така и пътя, който той изминава докато се установи в Истрия. Тезата на ранните автори за произхода на това население от колонизирано римско такова е отхвърлена от по-късните учени.

През XX в. битуват две основни хипотези. Според тази на румънския фолклорист и филолог Овид Денсусиано, поддържана и от други учени, истрорумъните идват от югозападна Трансилвания и Банат, започвайки преселенията си на малки групи през X в. Той построява теорията си върху съответствията в езика като напр. ротаризма, думите с латински корен и диалектите от западнорумънските планини^[5].

Втората хипотеза, възприета също от немалък брой изследователи, е на Секстил Рускариу, който извежда произхода на истрорумъните от южнодунавското население, главно от днешна Сърбия, все пак допускайки, че то е било в контакт и с романизирано население от северната страна на Дунав^[6]. Това население се придвижва на запад, прехранвайки се основно със скотовъдство като стадата се извеждат във високопланинските пасища лете и слизат в низините зиме. Секстил Рускариу^[7], Силвиу Драгомир^[8] и др. изследователи са на мнение, че именно това население византийските летописци определят като Μαυρόβλαχοι (черни власи). Този термин Μαυρόβλαχοι в латинския език, с който си служи администрацията на венецианска Далмация, когато отбелязва това население в регистрите си, е видоизменен в Morovlachi, Moroblachi, Morolachi, Morlachi и Murlachi, оттук в италианския навлиза като Morlacchi, в хърватския и сръбския език като Morlači, а в българския като Морлаци.

История

Обувките на истрорумъните

След като се установяват в Истрия, истрорумъните постепенно биват асимилирани от по-многобройното заварено население като само в най-компактните си места на заселване запазват своята идентичност и езика си. През XIV в. за истрорумънските овчари има исторически свидетелства в района на Сплит, Трогир, Шибеник, Задар, на островите Раб, Паг и Крък.

Истрорумъните са наричани в Хърватия и Италия „чичи“, а в Италия там, където те се разселват, има цял регион носещ името Чочария. Това название идва от традиционните обувки на истрорумъните - цървули със заострен повдигнат връх. Първото споменаване във венецианските документи на названието „чичи“ като етноним (изписано като Cici) датира от 1463 г.^[9] Същият етноним изписан този път като Chichii се появява в латински документи от 1517, 1524 и 1527 г., съхранявани в архивите на град Триест^[10]. Един италиански автор, монахът Иренео дела Кроче, записвайки историята на Триест през 1698 г., разказва, че самите чичи т.е. истрорумъните на своя език се наричат румери^[11].

Съвременна история

До установяването на венецианската власт в Истрия и Далмация истрорумънското население, независимо дали живее в планините или в някои далматински градове на провинция Спалато, запазва етническия си характер. След падането на Венецианската република през 1797 г. Далмация минава под австрийска власт до 1918 г., когато Сърбия се обединява с Хърватия и Словения, а от 1929 г. се преименува на Кралство Югославия. През 1941 г. Италия окупира Далмация като съюзник на Нацистка Германия и включва истрорумънското малцинство, преди това преследвано от югославските кралски власти, в редовете на италианската армия като то воюва на източния фронт в дивизията Пасубио. След капитулацията на Италия, хърватите се договарят с фашисткия диктатор Бенито Мусолини, създал Италианската социална република, за изселване на истрорумъните от част от Далмация, като последните емигрират в Триест. След войната Югославия подписва с Италия спогодба, според която истрорумъните са изселени от Югославия в Италия, а само доброволно останалите получават правото да живеят в Хърватия. През 1967 г. Италия и Румъния подписват спогодба, според която Италия признава истрорумъните за малцинство, а Румъния е техен протектор. По-голямата част от истровласите родени в Италия, постепенно сливат своя език с близкия по звучене италиански. От 1991 г. Хърватия също признава истрорумъните на нейна територия за малцинство.

Източници

• История на Хърватия – 1994 г., Загреб
• Ренцо Ди Феличе – „История на Италия“ – Рим, 1998 г.
• Giowanni Forlatinni – "La storia per uno popolo rumeno D'Italia" – Roma, 1969 г.
• Florian Barcileanu "Români din Dalmatia" – Bucureşti, 1986 г.