Йохан Готфрид фон Хердер

Йохан Готфрид фон Хердер (на немски: Johann Gottfried von Herder; на латински: Ioannes Gottfriedus Herder) (1744-1803) е германски философ, поет, литературен критик, теолог и преводач. Свързан е с идеите на Просвещението, течението „Бурни устреми“ и ваймарския класицизъм. Оказва влияние върху Йохан Волфганг фон Гьоте и Фридрих Шилер. Наричан е „бащата на културния национализъм“.^[1]

Йохан Готфрид фон Хердер
Хердер на около 50 години
Роден	25 август 1744 г. Морунген, кралство Прусия
Починал	18 декември 1803 г. (59 г.) Ваймар, херцогство Заксен-Ваймар
Професия	философ, поет, литературен критик, теолог, преводач
Националност	Германия
Повлиян от Имануел Кант, Барух Спиноза, Калидаса, Йохан Йоахим Винкелман
Повлиял на Людовит Щур, Хегел, Йохан Волфганг фон Гьоте
Съпруга	Мария Каролине Флахсланд
Деца	6 синове и една дъщеря
Йохан Готфрид фон Хердер в Общомедия

Биография

Роден е на 25 август 1744 г. в Морунген в Източна Прусия, кралство Прусия. През 1762 г. се записва в Кьонигсбергския университет, където му преподава Йохан Георг Хаман, патриотичен и емоционален франкофоб. През 1764 г. отпътува за Рига, където работи като преподавател, и започва да развива литературна дейност. През 1776 г. се премества във Ваймар, където умира през 1803 г.

Мироглед

Хердер говори за Volk, образуван около общ език — пазител и носител на общото наследство. Тази идея играе ръководна роля в по-нататъшното развитие на европейския национализъм от XIX век и се появява отново и отново в бурната история на европейската политика. Хердер, който е повече загрижен за културата, отколкото за политиката,^[2] "очевидно вярва, че ако всеки Volk може да бъде нация само по себе си, всички вечно биха живели щастливо помежду си и в разбирателство с другите". Мистичността на германския Volk, така страстно прегърната от него, в крайна сметка става водещият дух на Хитлеровия райх.

Нацията според Хердер е съставена от обща религия, фолклор, традиция, история, етнопсихология, език, култура, територия. Или гражданство, суверенитет и територия са 3-те основни компонента, които правят нацията.

Памет

Паметник на Хердер в Рига

На негово име е учредена т. нар. Хердерова награда.

Библиография

• Fragmente über die neuere deutsche Literatur, Riga 1766/67
• Ueber die neuere Deutsche Litteratur. Eine Beilage zu den Briefen, die neueste Litteratur betreffend, Riga 1767
• Kritische Wälder. Oder Betrachtungen, die Wissenschaft und Kunst des Schönen betreffend. 3 Bde. Hartknoch, Riga 1769
• Abhandlung über den Ursprung der Sprache, 1772
• Von deutscher Art und Kunst. Einige fliegende Blätter, 1773
• Auszug aus einem Briefwechsel über Ossian und die Lieder alter Völker, 1773
• Auch eine Philosophie der Geschichte zur Bildung der Menschheit, 1774
• Plastik: Einige Wahrnehmungen über Form und Gestalt aus Pygmalions bildendem Traume, Riga 1778
• Volkslieder nebst untermischten anderen Stücken, 1778/79, darunter Annchen von Tharau [sic], 1827 von Friedrich Silcher vertonte Verhochdeutschung durch Herder des 1636 entstandenen, in seinem samländisch-niedersächsischen Mutterdialekt verfassten Anke van Tharaw (erst in der postum erschienenen 2. Auflage 1807 unter dem Titel Stimmen der Völker in Liedern)
• Vom Geist der Ebräischen Poesie. Eine Anleitung für die Liebhaber derselben, und der ältesten Geschichte des menschlichen Geistes. Erster und Zweiter Theil Dessau 1782-83, später Leipzig 1784. 2 Bde.
• Wie die Alten den Tod gebildet. Ein Nachtrag zu Leßings Abhandlung desselben Titels und Inhalts 1786
• Ideen zur Philosophie der Geschichte der Menschheit, 1784-91 (4 Teile)
• Briefe zur Beförderung der Humanität, 1793–97 (10 Sammlungen) (Bd. 1, Bd. 2, Bd. 3, Bd. 4, Bd. 5^{[неработеща препратка]}, Bd. 6, Bd. 7, Bd. 8, Bd. 9, Bd. 10)
• Von der Gabe der Sprachen am ersten christlichen Pfingstfest, Riga 1794
• Von der Auferstehung als Glauben, Geschichte und Lehre, Riga 1794
• Terpsichore, Lübeck 1795
• Christliche Schriften, Riga 1796–99 (5 Sammlungen)
• Metakritik zur Kritik der reinen Vernunft, Leipzig 1799 (2 Teile)
• Kalligone, Leipzig 1800
• Wind und Sonne → siehe Meißners „Die Sonne und der Wind“