Славчо Трънски

Славчо Трънски (Славчо Стаменов Савов) е участник в комунистическото движение по време на Втората световна война. Командир на Трънския партизански отряд и Първа Софийска въстаническа оперативна зона на т. нар. НОВА. Политик от БРП (к) и БКП. Държавен и военен деец. Български офицер, генерал-полковник от запаса.

Славчо Трънски
деец на БКП, комунистически партизанин, военен деец
Роден	22 октомври 1914 г. село Бохова, Трънско, Царство България
Починал	17 октомври 1999 г. (84 г.) София, България
Учил във	Военна академия „Фрунзе“
Народен представител в: III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС
Уебсайт	Страница в IMDb

Биография

Славчо Трънски е роден на 22 октомври 1914 година в с. Бохова, Трънско. Член на РМС от 1929 г. Завършва гимназия в София през 1936 г. Встъпва в редиците на Българската работническа партия (к) (1938). Многократно е арестуван от властите в периода 1929 – 1941 г. заради политическите му убеждения.

Участва в комунистическото движение по време на Втората световна война. Минава в нелегалност през 1942 година. На 5 август 1942 година заедно със Славчо Цеков извършва палежи на пшенични и ечемични снопи и на сайвант с пшеница на „врагове на народа“ в с. Рани луг.^[1]

Организатор и командир Трънския партизански отряд.^[2] Поддържа връзка с югославски комунистически партизани и британски военни мисии. Три пъти задочно е осъждан на смърт по Закона за защита на държавата. По-късно последователно е командир на Първа софийска народоосвободителна бригада, Първа Софийска въстаническа оперативна зона и Софийската народоосвободителна дивизия.^[3][4]

Скулптурна композиция в центъра на град Трън от Мемориала на загиналите партизани от Трънския отряд

След 9 септември 1944 г. участва в първата фаза на войната срещу Германия. Командир на Първа гвардейска пехотна дивизия. Известно време завежда отдел „Военен“ на Областния комитет на БКП в София.

След войната заминава за Съветския съюз, където учи във Военната академия „Михаил Фрунзе“ (1945 – 1947). Командир на I – а дивизия (1947 – 1949). Командир на Трета българска армия (1949 – 1951).

През 1951 г. е назначен за началник на Военната академия „Георги Раковски“.

От 24 април 1951 до 26 април 1952 г. е арестуван по обвинение, че е съмишленик на Трайчо Костов. Изтезаван е в затвора и въпреки че признава част от обвиненията, е освободен.^[5]

След освобождаването му е назначен за заместник-директор на Търговско предприятие „Дървопласмент“ и членството му в БКП е възстановено.^[6] През 1954 г. е реабилитиран и отново е назначен за началник на ВА „Георги Раковски“ (1954 – 1962). Заместник-министър на народната отбрана (1962-1982) и командващ Противовъздушната отбрана и военновъздушните сили от 1962 до 1969 г. От 1964 г. е генерал-полковник^[7]. Многократно избиран за народен представител (1962 – 1990). През 1982 г. става председател на Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка. Член е на Националния съвет на ОФ.^[8]

Участва в отстраняването на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. На 17 ноември 1989 г. държи остра нападателна реч, в която обвинява Живков в злоупотреба с власт и шуробаджанащина. Участва в заседанията на Кръглата маса (3 януари 1990 – 14 май 1990).

Награден посмъртно с Руската обществена награда „Великая победа (1941 – 1945)“ (2007).

Автор на книгите: „Неотдавна“ (1957), „Посвещение“ (1967), „Невъзможни истини“ (1994). Сценарист на филмите: Страстна неделя (1986), Игра с огъня (1982) и Нощните бдения на поп Вечерко (1980).

Награди

• Герой на Народна република България (1979)^[9]
• Герой на социалистическия труд на България (Указ № 3540 от 19 октомври 1984)
• 4 ордена „Георги Димитров“
• Заслужил деятел на културата (1981)
• орден Червено знаме (СССР, 10.08.1945)^[10]
• орден Червено знаме (СССР, 08.09.1969)^{[неработеща препратка]}