Симфония
From Wikipedia, the free encyclopedia
Симфония (на старогръцки: συμφονία, „съзвучие“)) е жанр в класическата музика, в който се изразява пълнотата на възможностите на оркестъра. За разлика от други музикални жанрове, тук няма един строго определен водещ инструмент, а се набляга на сработването в музикално и оркестрационно отношение на отделните музикални инструменти или групи от тях.
За симфонията е характерна тричастна или четиричастна музикална форма. Обикновено първата част е тържествена, втората – бавна, третата танцувална, четвъртата – бърза и отново тържествена. В исторически план обаче тази постройка на симфонията до голяма степен се е превърнала във формалност.
Музикалната история обикновено търси корените на симфонията при чешките музиканти и в италианското възраждане. Като самостоятелен жанр обаче тя се оформя при Франтешек Вацлав Мича, създател на първата в историята на музиката симфония в d moll (ре минор), която е тричастна – сонатно allegro, adagio, fuga. По-късно в творчеството на виенските класици – Хайдн, Моцарт и Бетовен симфонията добива класическа четиричастна контрастна структура – allegro – сонатна форма, adagio – ABA, menuet, сонатно allegro. Тяхната традиция следват автори като Франц Шуберт и Роберт Шуман. Десетилетия след това симфонията е възприемана като отживяла форма, и едва в средата на XIX в. преживява нов възход, след като авторите на симфонии започват да влагат в своите творби тематичност, ярък пример за което е „Фантастичната симфония“ на Ектор Берлиоз. След застоя симфонията се възражда в творчеството на Йоханес Брамс, Антон Брукнер, Пьотр Чайковски, Густав Малер, Антонин Дворжак, Дмитрий Шостакович, Алфред Шнитке.