вид птица From Wikipedia, the free encyclopedia
Вирджински бухал (Bubo virginianus известен в Америка и като Тигров бухал) е едър вид бухал естествен обитател на Америка. Видът е адаптивен и обитава най-голям ареал от други родствени видове в Западното полукълбо.[2]
Вирджински бухал | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Природозащитен статут | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Незастрашен[1] | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Класификация | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Научно наименование | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
(Gmelin, 1788) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Разпространение | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Вирджински бухал в Общомедия | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
[ редактиране ] |
Вирджинският бухал е най-едрият бухал в Централна и Южна Америка и втория по големина бухал в Северна Америка след полярната бяла сова (Bubo scandiacus). Дължината на тялото им варира в рамките на 43 – 64, а размахът на крилете е 91 – 153 cm.[2][3][4][5] Обикновено женските са по-дълги от мъжките птици.[6] При различните подвидове теглото варира от 0,6 до 2,6 kg.[7]
Съществуват значителни различия в оперението сред подвидовете, но не и във формата на тялото. Съществуват регионални вариации в цвета на оперението от бледо кафяво-сиви в субарктичните региони до шоколадовокафяв в Централна Америка.[4] Тялото е здраво с цилиндрична форма с голяма глава и здрави криле. Възрастните имат големи кичури от пера на ушите, които са и най-големите сред бухалите обитаващи същия ареал.[4][5] Лицевият диск варира от червеникав, кафяв или сив и е с различана големина. Имат и бяло петно в областта на гърлото.[4] Цветът на ирисите е жълт, с изключение на кехлибарения цвят при южноамериканския подвид B. v. nacurutu. Главата обикновено е по-светла кафява с малки петна.[4] Краката са покрити в голямата си част от пера и завършват с гола челна кожа около ноктите. Краката и ноктите са силни и здрави.[4]
Звуците, които издават са ниски, но силни и наподобяват на ху-ху-хуу хуу хуу. Призивът на женските е по-висок и става по-силен в края на звука. Младите птици, за които родителите се грижат още издават силни, упорити съскащи или пронизителни звуци, които често се бъркаг с тези издавани от забулената сова.[4]
Вирджинският бухал е представин с много подвидове, които основно се различават по цвят и размер на тялото:[8]
Ареалът на разпространение на вида се простира от субарктичните райони на Северна Америка на юг през двата американски континента чак до остров Огнена земя. В Централна Америка не се среща в Южна Гватемала, Никарагуа и части от Панама, както и на Антилските острови. Това е най-широко разпространеният вид от семейството в Америка.[4]
Те са сред най-приспособимите сови в света по отношение на разликите в местообитанията.[4] Представителите на вида обитават еднакво добре широколистни, иглолистни и смесени гори, тропически гори, пампаси, прерия, планински райони, пустини, субарктична тундра, скалисти брегове, блатисти мангрови гори, както и някои градски райони.[4]
Подобно на повечето сови през деня те са неактивни и стоят прикрити по дърветата. Притежават силно бинокулярно зрение, което им позволява да установят и локализират плячката дори и при слаба светлина. Очите са големи почти колкото тези на човека и са слабо подвижни. Ето защо бухалът трябва да обърне главата от шията, която е в състояние да се завърти на 270 градуса с цел да вижда във всички посоки без да движи тялото.[5]
Слухът е също много добре развит. Това се дължи и на т.нар. уши от пера на главата, които насочват звука към средното ухо.[4] Силата на натиск на пръстите на краката е огромна и често е по-голяма от тази на скалния орел.
Бухалите дебнат плячката като стоят прикрити на клон, камък или друго издадено място. Установяват точното местоположение на плячката и се спускат тихо близо до земята като планират или летят безшумно. Понякога могат и да ходят докато уловят плячката. Почти цялата плячка се убива с ноктите на бухала, често незабавно, въпреки че някои от тях може да бъде доубита с човката. Животните се поглъщат цели, когато е възможно. Много голямата плячка, която тежи трябва да бъде изядена на място. В северните региони, където е широко разпространена такава голяма плячка, бухалите оставят неизядена храна, която замръзва. По-късно се консумира като я размразяват с помощта на телесната си топлина. Когато плячката се поглъща цяла, бухалите повръщат несмляни кости след няколко часа.
В преобладаващата група на плячката влизат малки и средни бозайници като зайци, които са статистически най-честата плячка, както и различни средно големи гризачи като плъхове, катерици, летящи катерици, мишки, леминги и полевки. Други бозайници които яде редовно са земеровки, прилепи, броненосци, мармоти, порове, белки и невестулки.
Птиците също съставят от една голяма част от диетата на вирджинските бухали. Ловува от чапли и малки на лебеда до кълвачи, яребици, врани, гълъби, чайки, пъдпъдъци, пуйки и различни врабчоподобни и водолюбиви птици, особено водни кокошки и патици. Доста често ловуват дори грабливи птици.
Влечугите в менюто варират от млади американски алигатори до гущери, земноводни, риби, ракообразни и дори насекоми, стоножки, скорпиони и земни червеи. Вирджинските бухали ловуват и домашни животни, включително и котки и малки или млади кучета.
Вирджинските бухали са от видовете, които започват най-рано приз годината да се размножават. Те снасят в края на януари или началото на февруари. В южните ареали няма определен период на размножаване. Мъжките привличат женски със своите звуци и движение на перата в областта на гърлото. Обикновено образуват двойки, които отглеждат поколение през годината, но често остават заедно и за цял живот. Изграждат свое собствено гнездо или заемат старо от предходни двойки. Снасят от едно до шест яйца (над 4 е много рядко), в зависимост от условията на околната среда. Мътенето продължава от 28 до 37 дни, средно 33 дни. Женската сама мъти и рядко излиза извън гнездото. През това време мъжкият улавя плячка и я носи за да се храни. Мъжкият продължава да храни малките и след излюпването им в продължение на две седмици. Младите започват да излизат от гнездото към шестата седмица и седмица по-късно започват да правят опити да летят. Въпреки това започват стабилно да летят към 10 до 12 седмица. Малките са зависими от майката до към петия месец.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.