Теория за великите личности
From Wikipedia, the free encyclopedia
Теорията за великите личности е концепция от 19 век, според която историята може да бъде обяснена преди всичко с влиянието на „великите личности“, или героите: силно влиятелни личности, които заради характерен талант, интелект, мъдрост или политически умения употребяват властта си по начин, който има решаващо историческо въздействие.
Теорията е популяризирана през 1840 г. от шотландския писател Томас Карлайл, но през 1860 Хърбърт Спенсър излага един аргумент срещу теорията, който остава влиятелен през целия 20 век и до днес; Спенсър твърди, че т. нар. велики личности са продукт на своите общества и че действията им биха били невъзможни без социалните условия, изградени още преди раждането им.[1][2][3]
Приложен върху човешките общества Законът за големите числа задава следния въпрос: „Могат ли нашите индивидуални действия да бъдат друго нещо, освен потвърждение на една обща тенденция, която ни задминава?“.
През 1938 г. в „Мойсей и монотеизма“ (на немски: Der Mann Moses und die monotheistische Religion) Зигмунд Фройд предлага модел на велика личност в лицето на творци като Гьоте, Леонардо да Винчи или Бетховен, които са достойни за върховенство.