Sola scriptura
From Wikipedia, the free encyclopedia
Sola scriptura (на латински: „само чрез Писанието“) е християнска теологична доктрина, поддържана от повечето протестантски християнски деноминации, по-специално от лутеранската и реформираната традиции, която поставя Библията като единствения безпогрешен източник на авторитет за християнската вяра и практика[1]. Католическата църква смята Sola scriptura за инославно, а повечето Православни църкви - за противоречащо на духа на Църквата.
Тази статия вероятно е резултат от машинен превод, има неверен синтаксис и/или неуточнени специални термини и трудно разбираем текст. Необходимо е: 14:30, 6 март 2024 (UTC). Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Sola scriptura е формален принцип на много протестантски християнски деноминации. Тя е основополагащ доктринален принцип на протестантската реформация, поддържан от много от реформаторите, които учат, че удостоверяването на автентичността на Писанието се ръководи от забележимото съвършенство на текста, както и от личното свидетелство на Светия Дух в сърцето на всеки човек.
Докато значението на Писанията е опосредствано чрез много видове подчинени авторитети – като обикновените преподавателски служби на църквата, икуменическите вероизповедания, съветите на Католическата църква или дори лично специално откровение – sola scriptura, за разлика от това, отхвърля всеки безпогрешен авторитет, различен от Библията. Според този възглед всички небиблейски авторитети произлизат от авторитета на писанията или са независими от писанията и следователно подлежат на реформа в сравнение с учението на Библията.
За разлика от това, протестантските традиции на англиканството, методизма и петдесятничеството поддържат доктрината, че Писанието е осветено от традицията и разума (prima scriptura)[2]. Методистите смятат, че разумът трябва да бъде очертан от опита, въпреки че последният е класически заведен под първия и се ръководи от разума. Източноправославната църква твърди, че „приемането на книгите на канона означава също приемане на продължаващия воден от Духа авторитет на църковната традиция, която признава, тълкува, почита и се коригира чрез свидетелството на Светото писание“. Католическата църква официално счита традицията и писанието за равни и за образуващи един депозит, и счита магистериума за живия орган, който тълкува споменатия депозит. По този начин Римският магистерий служи на Традицията и Писанието като „един общ източник [...] с два различни начина на предаване“[3], докато някои протестантски автори го наричат „двоен източник на откровение“[4].
Много протестанти искат да разграничат възгледа, че писанието е единственото правило на вярата и идеята за изключване на други източници ( nuda scriptura ), от възгледа, преподаван от Лутер и Калвин, че само писанието е непогрешимо, без да се изключва църковната традиция в нейната цялост, гледайки ги като подчинени и министерски.