Владимир Каназирев

Владимир Николов Каназирев е български юрист, учител, офицер (подполковник) и революционер, разложки войвода на Върховния македоно-одрински комитет.

Владимир Каназирев
български офицер и революционер
Роден	Владимир Николов Каназирев 14 октомври 1879 г. Мехомия, Османска империя
Починал	26 декември 1962 г. (83 г.) Ню Йорк, САЩ
Учил в	Национален военен университет
Семейство
Баща	Никола Каназирев
Братя/сестри	Владислав Каназирев Иван Каназирев Райна Каназирева Петър Каназирев
Други роднини	Тодор Каназирев (дядо) Ерсен Каназирев (прадядо) Райна Стоянова (племенница)
Владимир Каназирев в Общомедия

Биография

Щабът на 4 битолска дружина, начело с капитан Владимир Каназирев, и кметът на Шаркьой в 1913 година

Ранни години

Владимир Каназирев е роден на 14 октомври 1879^[1] в Мехомия, тогава в Османската империя. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 година в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав.

Офицери от МОО. Прави: Стоян Величков, Владимир Каназирев, Димитър Атанасов; Седнали: М. Марков, Владимир Пеленберг, Тодор Пенев

Войници от МОО: Каназирев е вдясно зад свещеника. Над него е Михаил Думбалаков

Владимир Каназирев закършва класното училище в Мехомия и в 1897 година постъпва във Военното училище в София. През 1900 година го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14 пехотен полк на Българската армия в Дупница. Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило, начело с генерал Иван Цончев. Участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разлога и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия. В навачерието на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година застава на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серски революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен войвода и военен ръководител в Разложко. Поради разкрития на властите Каназарив с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Каназирев заедно с Годлевската чета се оттегля към Рилския манастир на българска територия.

Петър Лачин, Владимир Каназирев и Владислав Каназирев

След въстанието постъпва отново на служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Цончев и участва във възстановяването на офицерските братства. В 1904 година Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК и е една от най-активните фигури в революционната организация. В 1904 година е произведен в чин поручик, а в 1908 година – капитан.

На дипломатическа служба

През 1909 година Владимир Каназирев напуска военна служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещение на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с Лилиян Рич от Сейнт Луис, с която се жени през 1911 година в Париж.

При избухването на Балканската война Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4 битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Каназирев участва във всички по-важни битки на Опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой. Носител е на кръст „За храброст“ IV степен II клас.^[2] След Междусъюзническата война Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но при намесата на България в Първата световна война отново се връща доброволец в България и е назначен за дружинен командир в 62 пехотен полк на Единадесета пехотна македонска дивизия. След края на войната на 30 януари 1920 е произведен в чин подполковник и уволнен от служба.^[3]

В емиграция

След погрома от войната се премества в Париж, където завършва политически науки и право^[4] през 1921 година. Същата година е изпратен в САЩ заедно с Лабро Киселинчев, където да се включи в дейността на македоно-българската емиграция в Новия свят.^[5] Установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия.^[6] Скоро след основаването на Македонската патриотична организация той се оттегля от редовете ѝ и започва да гравитира около групата на вестник „Народен глас“. Основател и председател е на Народния комитет в Гранит сити, Медисън и Сейнт Луис, като развива активна обществена дейност. Изготвя „Апел към македоно-българските дружества и организации в Гранит сити и околността и към всички наши сънародници в Съединените щати и Канада“, чиято цел е подпомагането на България след Чирпанското земетресение от 1928 година. Посещава България същата година, както и през 1934 и 1938 година.^[7] Умира през декември 1962 година в Ню Йорк.^{[8][9][10][11]}

Военни звания

• Подпоручик (1901)
• Поручик (1904)
• Капитан (15 октомври 1908)
• Майор (28 юли 1915)
• Подполковник (20 януари 1920)

Родословно дърво

Ерсен Каназирев (XVIII – XIX век)

Тодор Каназирев (1815 – ?)

Катерина Манушкина

Никола Каназирев (1841 – 1918)

Мария Каназирева (1861 – ?)

Ана Каназирева (1867 – ?)

Петър Каназирев (1870 – 1931)

Иван Каназирев (1872 – 1920)

Владислав Каназирев (1876 – 1950)

Владимир Каназирев (1879 – 1962)

Юрдан Стоянов (1869 – 1910)

Райна Каназирева (1882 – ?)

Милан Грашев (1880 – 1924)

Елена Каназирева (1886 – ?)

Райна Стоянова (1907 – 1977)

Иван Стоянов

Живка Грашева

Здравка Грашева

Външни препратки

• „Идеализъм и предателство. Снимка из македонските разпри“, публикувано във в-к „Реформи“, год. VI, бр. 7,8,9, София, 11 – 24 януари 1904 година
• "Провиделяване", публикувано във в-к "Реформи", год. VII, бр. 44, София, 22 октомври 1905 година