Волтер

Франсоа-Мари Аруе (на френски: François-Marie Arouet), известен повече под псевдонима си Волтѐр (на френски: Voltaire), е френски писател и философ, символ на епохата на Просвещението.

Волтер Voltaire
френски философ
Портрет на Волтер от Никола дьо Ларгийер 1718 г.
Роден	21 ноември 1694 г. Париж, Кралство Франция
Починал	30 май 1778 г. (83 г.) Париж, Кралство Франция
Погребан	Пантеон, Париж, Франция
Религия	атеизъм
Награди	Член на Британското кралско научно дружество (3 ноември 1743)[1]
Философия
Школа	Просвещение, деизъм
Текстове	„Кандид“, „Задиг“
Повлиян	Блез Паскал, Цицерон, Лукиан от Самосата, Пиер Бейл, Ибн Туфайл, Зороастър, Конфуций, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Жан Расин, Платон, Джон Лок, Исак Нютон
Семейство
Баща	Франсоа д'Аруе
Майка	Маргьорит д'Омар
Съпруга	няма
Партньор	Емили дьо Шатле
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
Волтер в Общомедия

Превърнал се в европейска знаменитост още приживе и ползващ се с голямо влияние сред европейския интелектуален елит на епохата, той е сред прототипите на интелектуалеца, отдаден на служба на истината, справедливостта и свободата на мисълта.

Водеща фигура на ранния либерализъм, Волтер е запомнен със своята непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм и в подкрепа на прогреса и толерантността. В същото време той има деистични възгледи, а идеалът му за държавно управление представлява умерена и либерална монархия, просвещавана от „философите“. Той се ангажира лично със защитата на жертви на религиозната нетолерантност и произвола, привличайки вниманието на европейското обществено мнение към няколко такива случая, като тези с Жан Калас, Пиер-Пол Сирван, Жан-Франсоа дьо ла Бар, Томас Артур дьо Лали-Толендал.

От внушителното литературно наследство на Волтер днес най-популярни са неговите прозаични текстове – разказите и романите („Кандид или оптимизмът“ остава най-известното му произведение), „Философски писма“, „Философски речник“ и обширната му кореспонденция. Пиесите, епичната поезия и историческите съчинения, които го превръщат в един от най-известните френски писатели на 18 век, днес са загубили значението си. Репутацията на Волтер се дължи до голяма степен и на неговия стил, елегантен и прецизен, а често и изпълнен с хаплива ирония.

През целия си живот Волтер се стреми към близостта на високопоставените и блясъка на кралските дворове и не прикрива своето презрение към народа, но от друга страна не успява да избегне преследванията на властите, като прекарва известно време в затвора и дълги години в изгнание извън Париж и дори в чужбина. Волтер е любител на лукса и удоволствията на масата и добрия разговор, който смята, наред с театъра, за една от най-извисените форми на обществения живот. Отделящ внимание на материалното си състояние, което е гаранция за неговата свобода и независимост, той натрупва значително състояние в резултат на спекулативни операции и прекарва последните години от живота си в собствено имение, в което поддържа малък двор.

По време на Френската революция Волтер, наред със своя съперник Жан-Жак Русо, е смятан за един от нейните главни предшественици и през 1791 година става вторият човек след граф дьо Мирабо, погребан в парижкия Пантеон. През 19 век името му отново е в центъра на споровете между привърженици и противници на светската държава и общественото образование, но след утвърждаването на Третата република Волтер се смята за един от безспорните авторитети във френската културна история.

Биография

Семейство и ранни години (1694 – 1718)

Според официалните данни Франсоа-Мари Аруе е роден на 21 ноември 1694 година в Париж и е кръстен на следващия ден в църквата „Сент Андре дез Арк“.

Семейство Аруе произлиза от Сен Лу сюр Туе, село в северната част на Поату, където през XV-XVI век се занимават с табакчийство и търговия. Тази дейност донася богатство на Еленюс Аруе (1569 – 1625), който притежава сеньорията Пюи Тероа и търгува с други поземлени имения.^[2][3] Дядото на Волтер се премества в Париж през 1625 година и открива магазин за платове и коприна. Той се жени за дъщеря на богат търговец на платове и сам забогатява достатъчно, за да купи през 1675 година за сина си Франсоа, бащата на Волтер, поста на нотариус в „Шатле“ и свързаната с него благородническа титла, включвайки го в дребното благородничество на мантията.

Бащата на Волтер е пестелив и работлив, създава си солидни връзки и успява да увеличи още повече семейното състояние. На 7 юни 1683 година в църквата „Сен Жермен л'Оксероа“ той се жени за Мари-Маргьорит Домар (1661 – 1701), дъщеря на съдебен чиновник в Парламента, и двамата имат пет деца, три от които достигат до зряла възраст. През 1696 година Франсоа Аруе успява да препродаде поста си на нотариус и става приемчик на подправки в Сметната палата с титлата на кралски съветник.

Волтер губи майка си, когато е седемгодишен. По-големият му брат, Арман Аруе (1685 – 1745), адвокат в Парламента, който след това наследява баща си като приемчик на подправки, е активен участник в парижкото янсенистко движение и съпротивата срещу налагането на папската була Unigenitus. В края на живота си Франсоа Аруе пише: „Имам за синове двама глупаци – единият в проза, другият в стихове“. Арман Аруе умира без да се ожени и Волтер наследява цялото му имущество. Сестра им, Мари Аруе (1686 – 1726), единственият член на семейството, към когото Волтер изпитва привързаност, се жени за Пиер Франсоа Миньо, чиновник в Сметната палата, и става майка на абата Миньо, който поема грижата за тялото на Волтер след смъртта му, и на Мари-Луиз, която остава близка с Волтер до края на живота му.

В зряла възраст Волтер многократно заявява, че в действителност е роден на 20 февруари 1694 година в Шатне Малабри, където баща му притежава имението „Петит Розре“. Той също оспорва бащинството на Франсоа Аруе и е убеден, че истинският му баща е някой си Рокбрюн, „мускетар, офицер, писател и човек на духа“, тъй като Аруе е твърде обикновен човек.^[4] Според него кръщаването му в Париж е забавено, тъй като е роден извънбрачно, както и заради слабата надежда, че ще оцелее. Не е ясно доколко теорията за извънбрачното му раждане има друго основание, освен предпочитанието на Волтер към евентуална кръвна връзка с благородниците на шпагата.

Франсоа Аруе се опитва да даде на малкия си син добро образование, достойно за заложбите, които той показва от най-ранна възраст. За разлика от по-големия си брат, който учи в янсенистко училище, десетгодишният Франсоа-Мари е записан (срещу такса от 400, а след това 500 ливри годишно) в интерната на йезуитския колеж „Луи льо Гран“, най-престижното и скъпо училище в Париж, където учи в продължение на седем години. Йезуитите преподават латински, старогръцки и реторика, но основната им цел, съгласно програмата им „Рацио студиорум“, е да възпитават светски хора, запознавайки ги с обществените изкуства – важно място в живота на колежа заемат ораторските съревнования, пледоариите, поетичните конкурси и театъра. В края на всяка година се представя благотворителна театрална постановка, най-често на латински, като в сюжетите не присъстват любовни мотиви, а женските роли се играят от мъже.

Аруе е блестящ ученик, станал бързо известен с лекотата, с която съчинява стихове – първата му публикация е „Ода за света Жьонвиев“, отпечатана през 1709 година от йезуитите и разпространявана и извън колежа (за голямо неудоволствие на възрастния Волтер). От съвсем млад той свиква да говори като с равни със синовете на влиятелни личности и си създава ценни приятелски връзки, които се оказват много полезни за него през целия му живот. Сред приятелите му от колежа са бъдещите министри при Луе XV, братята Рьоне Луи и Марк Пиер д'Аржансон и бъдещият маршал на Франция херцог дьо Ришельо.

Макар да е много критичен към религията като цяло и към духовенството в частност, Волтер запазва през целия си живот силно уважение към своя учител йезуит Шарл Поре. През 1746 година той пише: Нищо няма да изтрие от сърцето ми спомена за отец Поре, който е еднакво скъп за всички, които са учили при него. Никой никога не е правил учението и добродетелта по-обични. Часовете на неговите уроци бяха за нас приятни часове. И ми се искав да беше прието в Париж, както в Атина, такива часове да могат да се посещават свободно – бих се връщал често, за да слушам. След забраната на Йезуитския орден във Франция през 1764 година, Волтер приютява в дома си във Ферне друг свой учител, Антоан Адам, който става негов капелан.

През тези години Франсоа-Мари Аруе става свидетел на последните години от управлението на Луи XIV и военните неуспехи от 1709 г., както и на ужасите от религиозните гонения. Отношението му към монарха е почтително и той е убеден, че просветените владетели са необходими за прогреса.^[5]

Тампл, изобразен в детайл от плана на Дьо Тюрго от 1739 година – дворецът на великия приор (вдясно от входната порта) е място за събирания на либертинска общност, редовно посещавана от Аруе, след като напуска йезуитския колеж

Аруе напуска колежа „Луе льо Гран“ през 1711 година, на седемнадесет години, и обявява на баща си, че иска да се занимава с литература, вместо да стане адвокат или съветник в Парламента (длъжност, заемането на която изисква значителни средства, които баща му е готов да му предостави). Въпреки съпротивата на баща си, той се записва в правно училище и започва да посещава Тампълското дружество, което събира в резиденцията на Филип дьо Вандом представители на висшата аристокрация, поети (като Гийом Амфри дьо Шолийо) и начетени епикурейци, известни със своето остроумие, либертинство и скептицизъм. Той е представен в дружеството още през 1708 година от своя кръстник, абата Франсоа дьо Шатоньоф. В тази атмосфера Аруе се самоубеждава, че е роден като голям аристократ либертин и няма нищо общо със семейството си и с простолюдието. Тук той развива и поетическите си умения, учейки се да пише стихове, които са „леки, бързи, хапливи, изпълнени с препратки към Античността, освободени до грубост, шегуващи се без задръжки с религията и монархията“.^[6]

Франсоа Аруе се опитва да откъсне сина си от тази среда, като го изпраща в Кан, а след това го поверява на брата на неговия кръстник, маркиз Пиер-Антоан дьо Шатоньоф, който е назначен за посланик в Хага и приема Франсоа-Мари Аруе като свой частен секретар. Не след дълго обаче, по Коледа на 1713 година, Франсоа-Мари е изгонен от службата си, както и от Съединените правинции, заради бурната си връзка с Олимп дю Ноайе, дъщеря на журналистката Ан-Маргьорит Пьоти дю Ноайе. В гнева си баща му обмисля да го изпрати в Америка, но в крайна сметка го изпраща на обучение при парижки магистрат. Малко по-късно Луи Юрбен Льофевр дьо Комартен, образован и много богат стар клиент на Франсоа Аруе, го убеждава да му изпрати сина си, за да провери поетичната му дарба. Така Франсоа-Мари е изпратен в замъка „Сент Анж“ край Фонтенбло, където прекарва времето си в четене, писане и слушане на разказите на домакина, които по-късно ще използва при написването на „Анриада“ и „Векът на Луи XIV“.

Замъкът „Со“

През 1715 година, когато започва епохата на Регентството, Аруе е на 21 години и се намира в лагера на противниците на регента Филип Орлеански. Той е поканен в замъка „Со“, където херцогинята на Мен, съпругата на узаконения извънбрачен син на Луи XIV Луи-Огюст дьо Бурбон, поддържа бляскав двор, превърнал се в най-активния център на опозицията срещу новото правителство. Аруе бързо се влива в тази среда и пише обидни стихове за любовните връзки на регента и неговата дъщеря херцогинята на Бери, която наскоро е родила извънбрачно дете.

На 4 май 1716 година Франсоа-Мари Аруе е интерниран от властите в Тюл в Лимузен.^[7] Баща му използва връзките си, за да убеди регента да замени Тюл с по-близкия до Париж Сюли сюр Лоар, където младият Аруе се настанява в замъка на херцога на Сюли, негов познат от Тампъл, който запълва времето си с балове, празненства и различни представления. С наближаването на зимата Аруе е помилван и подновява бурния си живот в „Сент Анж“ (Комартен също е противник на регента) и „Со“, възползвайки се от гостоприемството на богатите си покровители и удобствата на техните замъци. Броени седмици по-късно обаче той отново си създава проблеми – сприятелил се с някой си Борегар, таен информатор на полицията, той му споделя че е автор на нови сатирични стихове срещу регента и дъщеря му.^[8] На 16 май 1717 година е изпратен в Бастилията с летр дьо каше и остава затворен там в продължение на 11 месеца.

Първи успехи и изгнание в Англия (1718 – 1729)

Корица на второто издание на трагедията „Едип“, първия голям литературен успех на Волтер

При излизането си от затвора, осъзнал, че до този момент е пропилявал времето и таланта си, Франсоа-Мари Аруе решава да поеме по нов път и да спечели известност в престижните литературни жанрове на епохата – трагедията и епичната поезия. За да скъса със своето минало и най-вече със семейството си и за да се отърве от фамилното си име с двусмислени и вулгарни конотации (Arouet се произнася като à rouer, „да се търкалям“), той си създава благозвучния псевдоним „Волтер“. Не е известно каква е основата на това име, като през годините са правени множество предположения – разместване на сричките от името на Ерво (градче до селото, откъдето произлиза рода Аруе), анаграма Аруе-младши (Arouet l.j., с преобразуване на липсващите в латинския букви: u във v и j в i), препратка към тосканския град Волтера (гвелфска република, бунтувала се срещу своите епископи) или малко имение, притежавано от майка му.^[9]

Премиерата на „Едип“ – трагедия, започната в затвора, която става първото произведение, подписано с псевдонима „Волтер“ – на 18 ноември 1718 година има огромен успех. Публиката оценява високо неговите стихове под формата на максими и непочтителните му алюзии към покойния крал и религията. С „Едип“ Волтер триумфира като светски поет в салони и замъци, той става близък приятел на семейството на Клод Луи Ектор дьо Вилар, гостувайки им често в двореца „Во льо Виконт“, както и любовник на госпожа Дьо Берниер, съпруга на висш служител в парламента на Руан.

След провала на втората си трагедия „Артемир“, Волтер отново постига успех през 1723 година с „Анриада“, епична поема в 4300 александрини с множество препратки към класическите образци – „Илиада“ на Омир и „Енеида“ на Вергилий, – която има за тема обсадата на Париж от Анри IV и изобразява идеалния владетел, поритвник на всеки фанатизъм. Разпродадена в 4 хиляди копия за няколко седмици, поемата е издавана 60 пъти, докато авторът е още жив. За своите съвременници Волтер задълго е преди всичко авторът на „Анриада“, „френският Вергилий“, авторът на първия френски национален епос.

През януари 1726 година Волтер е подложен на унижение, което ще бележи целия му по-нататъшен живот. В театъра „Комеди Франсез“ Ги-Огюст дьо Роан-Шабо, представител на една от най-видните благороднически фамилии на Франция, го пита подигравателно: „Господин Дьо Волтер, господин Аруе, как се наричате?“, а Волтер му отговаря: „Волтер! Аз поставям началото на моето име, а Вие приключвате Вашето“. Няколко дни по-късно, докато вечеря у херцога на Сюли, Волтер е извикан на улицата, където е набит с тояги от лакеите на Дьо Роан, който наблюдава сцената от каретата си. Волтер се опитва да се оплаче в полицията, но дори близките му аристократи застават на страната на Дьо Роан.^[10] Той дори заявява, че иска да защити честта си с оръжие, което предизвиква всеобщо неодобрение. Семейството на Дьо Роан организира ареста му и на 17 април Волтер отново попада в Бастилията. Освободен е две седмици по късно по условие да напусне страната.

Писани частично в Англия, „Философски писма“ на Волтер се превръщат в „първата бомба, хвърлена по Стария режим“

През следващите няколко години Волтер живее в Англия, като престоят там става важна повратна точка в живота му. Научава се да говори и чете на английски и се запознава с произведенията на английските философи Френсис Бейкън, Болинброк, Джон Лок, с математическите теории на Исак Нютон. Силно е впечатлен от Уилям Шекспир, английската наука и английският емпиризъм, но най-силно впечатление оставя у него британската политическа система. Докато във Франция властват печално известните летр дьо каше, „Хабеас корпус“ от 1679 година и Законът за правата от 1689 година защитават английските граждани от властта на краля. По думите му, Англия, тази „нация на философи“, отдава дължимото на истинските величия – тези на духа. След като присъства на погребението на Нютон в Уестминстърското абатство, Волтер отбелязва, че ако Рене Декарт беше умрял в Париж, със сигурност не биха му отредили място в „Сен Дени“, редом с кралските саркофази. Материалното процъфтяване на англичаните също предизвиква възхищението му, в противовес на стопанското изоставане на Франция и архаичността на нейните институции.

Завръщане във Франция (1729 – 1734)

Своите наблюдения от Англия Волтер излага в книгата си „Писма за Англия“, която отпечатва тайно след завръщането си във Франция през 1734 година. Тази книга бележи истинското начало на френското Просвещение. В нея Волтер представя в благоприятна светлина британската политическа система, идеите на Джон Лок и други английски мислители. Но издаването на книгата предизвиква гнева на френските власти и Волтер отново е заставен да напусне Париж.

В замъка Сире (1734 – 1750)

Elémens de la philosophie de Neuton, 1738

Следващите 15 години живее в замъка на приятелката си маркиза дьо Шатле в Сире, Източна Франция. Маркизата го предпазва от непредпазливи действия, които биха му нанесли вреда и неприятности. В Сире Волтер живее до смъртта на маркиза Шатле през 1749 г., като междувременно за по-кратко или по-дълго време живее в Холандия, Брюксел, Горна Лотарингия, Париж, Берлин. През този период от живота си Волтер оформя своите философско-политически възгледи и създава голяма част от произведенията си в областта на философията, историята, създава и някои от своите забележителни трагедии.

В Прусия и Женева (1750 – 1758)

Една година след смъртта на маркизата Волтер заминава за кралство Прусия по покана на пруския крал Фридрих II. Следващите три години Волтер живее в Потсдам в резиденцията на краля. Отначало се погажда добре с умния и интелигентен Фридрих, но накрая двамата се скарват и през 1753 Волтер напуска Германия. След това, придружен от своята племенница Мари Луиз Миньо, впоследствие мадам Денис, се установява в замъка на Пранжен близо до Женева, където е на сигурно място и няма опасност нито от френски, нито от пруски крале. Младото момиче е не само негова икономка, секретарка и медицинска сестра, но и негова любовница. Поради либералните му възгледи обаче дори Швейцария е малко опасна за него и през 1758 той я напуска.

Във Ферне и Париж (1758/1760 – 1778)

Около 1760 г. се установява в малкото селце Ферне на границата между Франция и Швейцария. Избира мястото заради стратегическата му близост до Женева и отдалечеността от Париж. Живее в замък, построен от него самия, станал постепенно място за срещи на философи, поети и знаменитости от цяла Европа. Участва активно в обществения живот и развитието на селището близо 20 години, като го превръща в преуспяващо място. Едновременно благородник, фермер, архитект и строител на новия град.

Паметно в историята на 18 век остава участието на Волтер в делото „Жан Калас“. През 1762 г. в Тулуза местните йезуити осъждат на жестока смърт търговеца Жан Калас – протестант, под лъжливото обвинение, че удушил и после обесил собствения си син, защото искал да се прехвърли от бащината си вяра към католицизма. Волтер по неоспорим начин, след като проучва материалите по делото, доказва, че синът се е самообесил или поради умствено разстройство, или защото проиграл на карти значителна сума пари. Тулузките йезуити обаче използват тази семейна драма, за да разгорят ненавист срещу протестантите и успели. При грубо нарушение на закона, при липса на сериозни доказателства Калас бива осъден на страшна смърт – да бъде разчекнат, а след това изгорен. С гняв и възмущение Волтер пише: „И това става в наше време!“. Волтер пише писма, статии, публицистични трактати, обръща се с писмо до парламентарния съд и до краля, докато най-накрая парижкият съд ревизира делото и посмъртно оправдава Жан Калас. Това било тържество на правдата, символ на която бил Волтер, и страшен удар срещу църквата.

През фернейския период от живота си Волтер не е имал достъп в две столици: в Париж го мразел Луи XV, а в Женева – калвинистите. След смъртта на Луи XV през 1774 г. Волтер решава да посети родния си град. През 1778 се завръща в Париж, където присъства на премиерата на новата си пиеса „Ирен“. Никой коронован владетел не е бил така посрещан, както парижани посрещат своя велик съгражданин. Стотици почитатели, между които Бенджамин Франклин, му ходят на гости. Академията го избира за свой директор.

Къщата в Париж, в която Волтер умира.

Смърт (1778)

Умира на 30 май 1778 година в Париж на 83-годишна възраст. Парижкият архиепископ и енорийският свещеник отказват да дадат разрешение за погребение. Повторила се срамната комедия от преди сто години с погребението на Молиер. Волтеровият племенник абат Миньо през нощта тайно пренася тленните му останки в абатството Селиер в Шампания, където служел. През 1791 г., по решение на Националното събрание, при стичане на многохиляден народ, тленните останки на Волтер биват пренесени в Пантеона в Париж.

Литературно наследство

Литературното наследство на Волтер е голямо и разнообразно. Той е философ, учен, историк, поет (пише лирични произведения, сатири, поеми), романист, драматург и публицист.

Едно от най-забележителните му произведения е неговото универсално „Съчинение за нравите и духа на нациите“, в което Волтер признава, че Европа е само малка част от света и затова отделя на историята на Азия значително място. Също така възприема възгледа, че културната история е, общо взето, много по-важна от политическата. Затова книгата му се занимава повече със социалните и икономическите условия и с развитието на изкуствата, отколкото с кралете и с водените от тях войни.

До голяма степен Волтер заимства идеите си от Джон Лок и Франсис Бейкън, преповтаря ги и ги популяризира. Благодарение преди всичко на неговите произведения идеите за демокрация, религиозна търпимост и свобода на мисълта се разпространяват из цяла Франция, а оттам – и в по-голямата част от Европа. Хапливият му литературен стил, дълголетието и многобройните му произведения му осигуряват по-широка аудитория, отколкото на всеки друг автор.

Частична библиография

Уикицитат

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Волтер.

• Философски писма (1734)
• Основи на Нютоновата философия (1738)
• Философски речник (1752)
• Трактат за метафизиката
• Философът невежа

Поетически съчинения

• Анриада, поема (1723)
• Орлеанската дева, поема
• Поема за земетресението в Лисабон, поема (1756)

Исторически съчинения

• История на Карл XII (1732)
• Векът на Луи XIV (1751)
• Опит за нравите и духа на народите (1756)

Повести

• Задиг или Съдбата, повест (1748)
• Кандид или оптимизмът, повест (1759)
• Простодушният, повест (1767)
• Видение на Бабук, повест

Пиеси

• Едип, трагедия (1718)
• Ирод и Мариамна, трагедия (1724)
• Брут, трагедия в пет действия (1730)
• Заир, трагедия в пет действия (1732)
• Смъртта на Цезар, трагедия
• Алзира, трагедия (1736)
• Le fanatisme, ou Mahomet, в превод: „Мохамед или Фанатизмът“, трагедия в пет действия, написана е през 1736 г., а дебютното представление е в Лил, 25 април 1741, а после и в Париж на 9 август 1742 г.
• Меропа, трагедия в пет действия (1743)
• Танкред, трагедия в пет действия (1760)
• Дон Педро, крал на Кастилия, трагедия в пет действия (1774)
• Софонизба, трагедия в пет действия (1774)
• Ирина, трагедия в пет действия (1778)