Замък на Сфорците

Замъкът на Сфорците (на италиански: Castello Sforzesco, Кастело Сфорцеско) е монументален укрепен комплекс, разположен в Милано, Северна Италия, непосредствено извън историческия център. Построен е през XV век от Франческо Сфорца, наскоро провъзгласен за херцог на Милано, върху основите на по-старо средновековно укрепление от XIV век, известно като „Замък на Порта Джовия“ (Porta Giovia или Zobia).

Бързи факти Информация, Страна ...

Замък на Сфорците Castello Sforzesco
Замъкът на Сфорците с Кулата на Филарете
Местоположение в Милано45.471005, 9.179693
Информация
Страна	Италия
Стил	готика, ренесанс
Строител	Франческо I Сфорца
Строителство	1360 - 1499, реставриран от Лука Белтрами (1891 - 1905)
Известни обитатели	Филипо Мария Висконти Франческо I Сфорца и Бианка Мария Висконти Галеацо Мария Сфорца и Бона Савойска Лудовико Мария Сфорца и Беатриче д’Есте Франческо II Сфорца
Статут	музей
Собственик	Община Милано
Сайт	https://www.milanocastello.it/
Замък на Сфорците в Общомедия

Историческите корени на мястото се проследяват до древноримския период, когато в района е съществувал Castrum Portae Jovis – един от четирите отбранителни замъка на античния римски град Mediolanum.

През XVI и XVII век замъкът претърпява значителни трансформации, превръщайки се в една от основните военни цитадели в Европа. В края на XIX век архитектът Лука Белтрами извършва мащабна реставрация в исторически стил (1890–1905), възстановявайки замъка като културен и архитектурен символ на града.^[1]

Днес, в началото на XXI век, Замъкът на Сфорците е дом на важни музеи и културни институции, и се нарежда сред най-големите замъци в Европа, утвърден като емблема на Милано и неговата многовековна история.

Remove ads

История

Първоначално укрепление

Изграждането на укрепление с чисто отбранителни функции на мястото на днешния Замък на Сфорците започва през втората половина на XIV век от Династията Висконти, която господства над Милано от 1277 г., след победата на архиепископ Отоне Висконти над Наполеоне дела Торе в битката при Дезио. През 1354 г. умиращият архиепископ Джовани Висконти завещава Миланското херцогство на своите племенници Матео II, Галеацо II и Бернабò.

Между 1360 и 1370 г. Галеацо II Висконти започва строителството на укрепление, известно като Замък на Порта Джовия (Castello di Porta Giovia), разположено над градските стени. Той включва малката градска порта – Порта Джовия (или Дзобия),^[2] наречена по името на римската Porta Jovia – древен вход към Римските стени на Милано, свързан с прякора Йовий (бог Юпитер) на император Диоклециан.

В древноримско време в същия район, където впоследствие се издига средновековният Замък на Порта Джовия,^[3] се е намирал едноименният Castrum Portae Jovis – един от четирите отбранителни замъка на римския Mediolanum.^[4] След като през 286 г. Милано става столица на Западната Римска империя, укреплението започва да изпълнява функцията на Castra Praetoria – казарма на преторианската гвардия, охраняваща императора. Районът около замъка е бил посветен на бога Марс и използван за военни учения^[5]

Висконти и Сфорца

Основни статии: Висконти и Сфорца

След първоначалното изграждане от Галеацо II Висконти Замъкът на Порта Джовия е значително разширен от неговите наследници – Джан Галеацо, Джовани Мария и Филипо Мария. При управлението на Филипо Мария, последният представител на династията, дворът е прехвърлен за постоянно от Херцогския дворец (днешен Кралски дворец) в замъка, който се утвърждава като официална резиденция на Висконти. В този период замъкът достига своя архитектурен разцвет и е най-големият замък, построен от Висконти:^[6]^[7]

Квадратен план с дължина на страната около 180 метра
Четири масивни квадратни кули, две от които са обърнати към града
Периметърни стени с дебелина до 7 метра

Конструкцията е разделена от т.нар. „мъртъв ров“ – част от средновековната отбранителна система, който отделя двете основни части на комплекса. Те са свързани едва по-късно, при Филипо Мария, като част от укрепването и разширяването на резиденцията.

Този етап бележи трансформацията на замъка от отбранително съоръжение в династична крепост, символ на властта и престижа на Висконти в късносредновековен Милано.

През 1447 г., след смъртта на Филипо Мария Висконти без законни наследници, династията Висконти изчезва от политическата сцена на Милано. В резултат на това миланските благородници обявяват Златната Амвросианска република, в рамките на която Замъкът на Порта Джовия е частично разрушен – акт, символизиращ отхвърлянето на сеньориалната власт и опит за нов политически ред. Въпреки разрушенията археологически следи от крепостта на Висконти са запазени и до днес. Сред тях се открояват:^[7]

Сивата каменна основа от гнайс, видима върху т.нар. „мъртъв ров“
Фрагменти от външните стени на двора Рокета и Херцогския двор

През 1450 г., след разпадането на Златната Амвросианска република, Франческо Сфорца – капитан на наемници и съпруг на Бианка Мария Висконти – завладява Милано и предприема мащабна реконструкция на Замъка на Порта Джовия, с намерението да го превърне в своя официална резиденция.

Като владетел без собствен хералдически символ, Сфорца приема змията на Висконти (biscione) като емблема на новата династия.^[8] Съзнавайки неприязънта на миланците към старата крепост, той представя възстановяването ѝ като естетически и стратегически акт – жест на обновление, насочен към разкрасяване на града и укрепване на неговата отбрана срещу външни заплахи.^[7]

През пролетта на 1450 г., Франческо I Сфорца назначава Джовани да Милано за комисар по строителните работи на новия замък и Маркалеоне да Ногароло за комисар по провизиите. Строителните дейности започват на 1 юли 1450 г., като само пет месеца по-късно са завършени: двата участъка от външните укрепления (Гирланда) към Порта Комазина и Порта Верчелина, стените към парка и двете кръгли кули – Кармине и Санто Спирито, наречени по изчезналата църква „Санта Мария дел Кармине и Санто Спирито“.^[9]

През февруари 1451 г. са изградени мостовете и изравнени двата площада, върху които по-късно се издигат равелини – спомагателни фортификационни съоръжения, ориентирани съответно към града и към парка.

В хода на реконструкцията на замъка, Франческо Сфорца се сблъсква с финансови затруднения, породени от подценяване на стойността на строителните работи. За да компенсира липсата на ликвидност, херцогът налага на всички градове в Миланското херцогство данък превоз, който може да се заплаща както в натура, така и в парична форма. На практика обаче плащанията често се извършват частично или със закъснение, което налага постоянен натиск от страна на херцога.

Допълнителни трудности възникват при транспортирането на строителните материали: дървеният материал пристига от горите на Кузаго, а варта се добива в Мергоцо и се транспортира по сложен маршрут: река Точе, езерото Маджоре, река Тичино и Навильо Гранде, достигайки Милано след над 110 км път.

През лятото на 1451 г. избухва чумна епидемия, която допълнително затруднява строителния процес.^[10] Въпреки това, през октомври същата година е завършена Торе Кастелана – укрепената част на двора Рокета, а новият кастелан Фоскио Атендоло официално встъпва в длъжност.^[11]

През 1452 г. херцог Франческо Сфорца наема архитектите Филарете и Якопо да Кортона за изграждането и украсата на централната кула на замъка, която и до днес носи името Кула на Филарете (Torre del Filarete). Проектът обаче се сблъсква с трудности: между Филарете и миланските инженери възникват разногласия, породени от високомерието на архитекта, който презрително ги нарича „зидари“, както и от неговото упорито настояване кулата да бъде украсена с теракота и мраморни корнизи – решение, което забавя строителните работи.^[12]

Същата година са изградени и рововете, допълващи отбранителната система на комплекса. По-късно Филарете и Да Кортона са заменени от военния архитект Бартоломео Гадио, който поема техническото ръководство на строежа.

След смъртта на Франческо Сфорца замъкът преминава в ръцете на неговия син Галеацо Мария, който продължава строителните и художествени дейности с помощта на архитекта Бенедето Ферини. През тези години започва мащабна кампания за стенописи в залите на Херцогския двор, поверена на водещите зографи на херцогството. Най-ценният пример е Херцогският параклис, върху който работи Бонифачо Бембо.

През 1468 г. Галеацо Мария се установява в замъка заедно със съпругата си Бона Савойска, роднина на френския крал Луи XI. В рамките на няколко години са завършени дворът Рокета – квадратен укрепен комплекс, Херцогският двор – резиденциална зона с изографисани зали, и Херцогският параклис. По това време замъкът придобива облика на монументален дворцов ансамбъл, с голям плацдарм, заобиколен от сгради, и херцогски апартаменти, ориентирани към парка – архитектурна композиция.^[7]

През 1477 г., по време на регентството на Бона Савойска, вдовица на Галеацо Мария Сфорца и майка на малолетния Джан Галеацо Сфорца, е изградена централна кула, която и до днес носи нейното име – Кулата на Бона Савойска (Torre di Bona di Savoia). Днес тя е сред най-разпознаваемите структури на комплекса и носи мраморен герб, напомнящ за нейния произход и историческа значимост.

През 1494 г., с възкачването на Лудовико 'Мавъра', Замъкът на Сфорците се превръща в седалище на един от най-богатите и пищни дворове в Европа. Управлението му бележи върха на ренесансовото великолепие в Милано, с активна покровителска дейност и мащабни художествени проекти. Сред поканените творци са:^[13]

Леонардо да Винчи, който изписва няколко зали в Херцогския апартамент, включително прочутата Sala delle Asse, в сътрудничество с Бернардино Дзенале и Бернардино Бутиноне
Донато Браманте, извикан вероятно за проектирането на мост, свързващ замъка с т.нар. „покрит път“
Множество художници, работили върху Sala della Balla, където са изобразени емблемите на Франческо I Сфорца

През 1490 г. Брамантино получава поръчка за декорацията на Залата на съкровището,^[7] а през 1498 г. Леонардо да Винчи създава своята емблематична композиция в Sala delle Asse – „Зеленчуци, преплитащи се с плодове и монохроми на корени и скали“, която остава едно от малкото запазени свидетелства за неговата работа в замъка.

Сред загубените произведения е колосалният Конен паметник на Франческо Сфорца, разрушен от френските войници преди да бъде завършен.

Работите по декорацията на замъка прекъсват през 1497 г., след смъртта при раждане на Беатриче д’Есте – младата съпруга на Лудовико Сфорца, и с приближаването на френските войски към Милано.^[7]

От Сфорца в ръцете на испанците и на Хабсбургите

През 1499 г. Миланското херцогство попада под френски контрол, с което започва тридесетгодишен период на политическа нестабилност и военни конфликти между Франция, Свещената Римска империя и династията Сфорца. Този етап се оказва особено тежък както за града, така и за Замъка на Сфорците,^[7] който многократно е повреждан от военни действия и обстрел между сменящите се армии.

В хода на укрепителните работи към комплекса е добавен удължен бастион, известен като „теналя“, който дава името на близката порта. Смята се, че проектът е дело на архитекта Чезаре Чезариано. През 1521 г. Кулата на Филарете, използвана по това време като склад за боеприпаси, се срутва вследствие на неволна експлозия, предизвикана от френски войник. Инцидентът причинява сериозни щети на околните структури и води до гибелта на тогавашния кастелан.

След възстановяването на властта от Франческо II Сфорца – втори син на Лудовико 'Мавъра' – замъкът е частично реновиран, макар и без възстановяване на входната кула. На 3 май 1534 г. той става домакин на тържествената сватба между херцога и Кристина Датска, дъщеря на краля на Дания. Това събитие бележи последния период, в който замъкът функционира като представителна херцогска резиденция, преди окончателно да загуби тази си роля.^[7]

След смъртта на Франческо II Сфорца през 1535 г. и последвалия край на Миланското херцогство, замъкът преминава под испански контрол. През 1536 г., в съответствие с условията на Конвенцията от Болоня, граф Масимилиано Стампа – действащ кастелан и довереник на покойния херцог – официално преотстъпва замъка на краля на Испания Карл V, който по това време е и император на Свещената Римска империя. Още през февруари 1531 г. капитан Джовани ди Меркадо предава замъка на граф Стампа под клетва, че последният ще го предостави единствено на императора и неговите законни наследници.^[14]

Продажбата на Замъка на Сфорците през 1536 г. бележи края на продължителен период на политически нестабилност и военни конфликти. В рамките на 36 години след падането на Лудовико 'Мавъра' над Милано се сменят девет различни управления: гасконците на Луи XII (1500), германаки и швейцарски восйки, командвани от Асканио Мария Сфорца, френски сили след превземането на Новара, швейцарски наемници начело с кардинала на Сион Матео Шинер (1515) в името на Свещената лига, и отново французите при Франсоа I (1515). През 1525 г. пристигат испанските войски на Фернандо Франческо д'Авалос – маркиз на Пескара, който изоставя замъка шест години по-късно, за да си го върне за постоянно след краткото господство на последните представители на Сфорца – Масимилиано и Франческо II.^[15]

С прехода към испанско управление замъкът губи функцията си на херцогска резиденция, която се поема от Херцогския дворец, и се трансформира в стратегическа цитадела – седалище на иберийски военни части. Гарнизонът, ръководен от испански кастелан, достига численост между 1000 и 3000 души, превръщайки се в един от най-големите в Европа.^[16]
През 1550 г. започват мащабни укрепителни работи под ръководството на Винченцо Серени. Построена е модерна отбранителна система с първоначален пет- и по-късен шестъгълен план (характерен за модерното укрепление): шестолъчната звезда впоследствие става 12-лъчна с добавянето на полумесеци. Така външната защита достига обща дължина от 3 км^[17] и заема площ от приблизително 25,9 хектара.^[18] Старите зали със степописи са използвани за дърводелство и килери, а в дворовете са изградени тухлени кокошарници. В оградата на сградата има, както се вижда в литературни и иконографски източници, аптека, болница, магазини, пекарна, две пещи, механа, „невера” за съхранение на лед, две църкви и големи складове. Работата и поддръжката на гарнизона са отговорност на миланците.^[7]

Свидетелства за испанското присъствие са запазени и до днес: старата болница (днешен Музей Ронданини), отличителните знаци, изрисувани през 1555 г. от кастелана дон Суарес де Фигероа, видими в Зала II и Зала VII на Херцогските апартаменти, посветени на сватбата между Филип II и Мария I Тюдор през 1555 г. Двете зали са част от Музея на античното изкуство.^[7]

В началото на XVII век укрепителната система е завършена с изграждането на ровове, които напълно отделят замъка от града, и с т.нар. „покрит път“.^[19]

През 1706 г., по време на Войната за испанското наследство, принц Евгений Савойски завладява Милано от името на император Йозеф I Хабсбург. С преминаването на Ломбардия в ръцете на Австрийските Хабсбурги, замъкът запазва военното си предназначение, по поръчение на принц Евгений Савойски. Архитектурното наследство на Сфорца продължава да се руши – залите претърпяват сериозни щети, включително повреди по сводовете, стенописите и декоративните мазилки. Единственото запазено свидетелство за австрийското управление е статуята на св. Йоан Непомуцки – бохемски светец-покровител на австрийската армия, поръчана през 1727 г. на Джовани Дуняни. Издигната е на плацдарма по поръчение на командира на крепостта Анибале Висконти.^[7]

Промени при Наполеон

С пристигането на Наполеон Бонапарт в Италия през май 1796 г., ерцхерцог Фердинанд I Австрийски напуска Милано, оставяйки Замъка на Сфорците с гарнизон от около 2000 войници под командването на подполковник Лами. Военният арсенал включва 152 оръдия, 3000 тона барут, 11 000 пушки и 100 вола.

След неуспешна атака от група проякобински миланци, замъкът е подложен на френска обсада, продължила от 15 май до края на юни 1796 г. Наполеон нарежда възстановяване на отбранителната функция на комплекса, за да настани гарнизон от 4000 души.

През април 1799 г. замъкът отново е обсаден – този път от австро-руски войски, завръщащи се в региона. Въпреки това, френското владение е възстановено година по-късно след победата на Наполеон в Битката при Маренго. През този период замъкът продължава да функционира като казарма, а Херцогският параклис е преустроен в конюшна.^[7]

През 1796 г. в Милано е представена първата народна петиция с искане за разрушаването на Замъка на Сфорците, възприеман като символ на „древната тирания“. С указ от 23 юни 1800 г. Наполеон Бонапарт официално нарежда пълното му разрушаване. През 1801 г. започва демонтирането на звездообразната цитадела около замъка, което създава обширно празно пространство, вдъхновило редица архитектурни проекти.^[7]

Същата година архитектът Джовани Антонио Антолини представя амбициозен проект за преустройство на замъка в неокласически стил, включващ атриум с 12 колони и заобиколен от първия проект за Форум Бонапарт – кръгъл площад с диаметър около 570 метра, заобиколен от монументални обществени сгради като Пантеон, Народен музей, Фондова борса, Театър, Митница и обществени бани. Вссички постройки са свързани чрез аркади, под които са отворени складове, магазини и частни сгради.

На 13 юли 1801 г. проектът е отхвърлен от Наполеон поради прекомерната му стойност и непропорционалност спрямо мащаба на града, който по това време наброява около 150 000 жители. Впоследствие е одобрен по-умерен проект на Луиджи Каноника, който свежда намесата до една фасадна част, ориентирана към днешната улица „Данте“ наименование, което и до днес напомня за първоначалния Форум Бонапарт. Зад нея се оформя голям плацдарм, който години по-късно е увенчан с Арката на Мира – дело на Луиджи Каньола, първоначално посветена на Наполеон. Първият камък е положен през април 1801 г., но строителството е прекратено веднага.^[7]

След Наполеон

След Виенския конгрес през 1815 г. Милано и Кралството Ломбардия-Венето са присъединени към Австрийската империя под властта на австрийците на генерал Хайнрих Йохан Белегард. Замъкът продължава да служи за казарма, като празното пространство зад него – Плацдармът – се превръща в място за военни паради. През този период замъкът е допълнително модифициран с вътрешни дворчета, проходи, затвори и ровове, и придобива печална слава. По време на въстанието на миланците през 1848 г., известно като „Петте дни на Милано“, австрийският фелдмаршал Йозеф Радецки нареждаа бомбардиране на града оръдията, разположени в замъка. В същия период в неговите помещения са държани множество арестувани миланци.

По време на Италианските войни за независимост австрийските войски временно се оттеглят, което позволява на гражданите на Милано да демонтират част от отбранителните съоръжения, насочени към града. След окончателното изтегляне на австрийските сили в замъка са открити множество тела на мъже и жени.

През 1859 г., след победата на Пиемонт и Франция над Австрия, Милано преминава под властта на Кралство Сардиния, а през 1861 г. става част от новосъздаденото Кралство Италия. В отговор на дългогодишното потисничество, разгневени граждани нахлуват в замъка и го разграбват като акт на символично възмездие.

На 25 октомври 1893 г. Замъкът на Сфорците официално става собственост на Община Милано. Съществуването му предизвиква оживен обществен дебат: мнозина миланци настояват за неговото разрушаване, виждайки в него символ на вековно военно потисничество и пречка за изграждането на нов жилищен квартал. Въпреки това надделява историческата култура и стремежът към опазване на архитектурното наследство.

Архитект Лука Белтрами поема ръководството на мащабна реставрация, целяща възстановяване на замъка в неговия ренесансов облик от времето на Сфорца. През август 1892 г. започва разрушаването на външните укрепления (Гирланда), последвано от премахването на Кавалерица – постройка от XIX век. Възстановени са портите Кармине и Санто Спирито, издигнати са двете кули, а Кулата на Бона Савойска е реконструирана в оригиналния ѝ вид.^[7]
Проектът на Белтрами ангажира широката подкрепа на гражданите, които участват в обществената поръчка за възстановяване на комплекса. Премахнати са всички структури, несъвместими с първоначалната архитектура, а археологически проучвания разкриват оригинални декоративни елементи. Възстановени са теракотените прозорци, стенописите от епохата на Сфорца, както и декорациите в Sala delle Asse и Залата на съкровището. Херцогският параклис е реставриран, а зоните Рокета и Херцогският двор са адаптирани за нуждите на музеи и културни институции.

Най-емблематичният елемент на реставрацията е реконструкцията на Кулата на Филарете – главния вход към замъка. Белтрами използва като източници картина от школата на Леонардо да Винчи („Мадона Лия“), сграфити от фермата Поцобонели, както и архитектурни модели от замъците във Виджевано и Кузаго. През 1895 г. е изработен дървен модел в реални размери, който предшества окончателната реализация.^[7]

Реставрацията завършва през 1905 г. с тържественото откриване на Кулата на Филарете на 24 септември. Тя е възстановена по чертежи от XVI век и посветена на крал Умберто I, убит няколко години по-рано. Кулата оформя визуалния фон на новата улица „Данте“, а старият плацдарм е преобразен в парк „Семпионе“ – озеленена градина в английски стил, превърнала се в „зелен бял дроб“ на града. Форум Бонапарт, замислен като монументален ансамбъл, е преустроен за жилищни цели още преди завършването на замъка.

През XX и XXI век

По време на Втората световна война Замъкът на Сфорците претърпява значителни щети вследствие на бомбардировките над Милано през 1943 г. Въпреки това, комплексът е повторно реставриран в следвоенния период,

През 1977 г. сграфитите на вътрешната фасада (дело на Лука Белтрами) са възстановени от Валериано Далцини. Ръководител на строителните дейности е архитект Франко Милани,

През 1990-те години на площад Кастело е изграден голям декоративен фонтан. Той е вдъхновен от по-ранен фонтан, поставен на същото място и демонтиран през 1960-те години във връзка със строителството на първата линия на миланското метро.

След реставрациите Замъкът на Сфорците става седалище на множество културни институции. В миналото е бил седалище на:

Галерията за модерно изкуство (от 1903 до 1920 г.)
Висшето училище по приложни изкуства в индустрията на Кастело Сфорцеско (от 1906 до 1999 г.)

Към 2025 г. в замъка се помещават:

Пинакотека на Замъка на Сфорците: съхранява богата колекция от картини, включително творби на Филипо Липи, Антонело да Месина, Андреа Мантеня, Каналето, Кореджо и Тиеполо.
Музей „Пиета Ронданини“ (творба на Микеланджело)
Музей на античното изкуство
Археологически музей в двата му раздела: Праисторически музей и Египетски музей
Музей на мебелите и дървените скулптури
Музей на декоративните изкуства
Музей на музикалните инструменти
Градска колекция от щампи „Акиле Бертарели“
Кабинет на рисунките
Кабинет на медалите и нумизматиката

Исторически градски архив и Библиотека Тривулциана, която освен всичко друго съхранява Кодекса на Тривулцио на Леонардо да Винчи
Организация за Колекции на Леонардо да Винчи
Художествена библиотека
Археологическа и нумизматическа библиотека
Градски фотографски архив на Милано
CASVA (Център за висши изследвания по визуални изкуства)

В замъка се провеждат и много временни изложби.

През 2010 г. започва нов етап в реставрационната история на Замъка на Сфорците – мащабна намеса, целяща не само укрепване на структурата, но и хармонизиране на архитектурните интервенции, извършени от края на XIX век при Лука Белтрами до 1950-те години от Studio BBPR. В рамките на проекта са почистени и консервирани изрисуваните мазилки и сграфити от XIX век, които отново стават видими по стените на Херцогския двор и по фасадата на сградата към Плацдарма – днешно седалище на колекцията от щампи „Акиле Бертарели“.^[20]

Remove ads

Описание

След разрушаването на външните укрепления, известни като „Гирланда“, през XIX век, днес от Замъка на Сфорците е запазена основно неговата най-стара част, датираща от XIV и XV век. Сградата има квадратен план със страни от приблизително 200 метра. В четирите ѝ ъгъла са разположени кули, ориентирани по посоките на света. Южната и източната кула, разположени към главната фасада, обърната към Миланската катедрала, са с цилиндрична форма. Северната и западната кула, обърнати към парка, са с квадратен план и носят имената Фалкониера (на север) и Кастелана (на запад).^[21] Целият периметър на замъка остава обграден от средновековен ров, който в съвременността не е наводнен.

Фасадата на Замъка на Сфорците, обърната към центъра на Милано, е изградена през средата на XV век като част от реконструкцията, възложена от херцог Франческо I Сфорца. Двете странични кули с кръгъл план, облицовани с характерни диамантени остриета, са запазили своя първоначален облик. През вековете те са използвани като затвори, а от края на XIX век – за съхранение на цистерни, свързани с градския акведукт. В интериора им все още могат да се видят следи от подземията, в които по време на Рисорджименто са били държани политически затворници.

Средновековните зъбци, украсяващи фасадата, са резултат от реставрационни дейности през XIX век. Оригиналните елементи са били премахнати, за да се осигури място за тежка артилерия, включително оръдия, монтирани на кулите по време на австрийското военно присъствие.

Кула на Филарете

Централната кула на Замъка на Сфорците, която оформя главния вход и е най-високата структура в комплекса, носи името Кула на Филарете (Torre del Filarete). Тя е наречена в чест на тосканския архитект Антонио Аверлино, известен като Филарете, поканен от херцог Франческо I Сфорца да проектира кулата през XV век. Оригиналната конструкция е разрушена в началото на XVI век вследствие на експлозия, причинена от складирани боеприпаси.^[22]

В началото на XX век кулата е възстановена на същото място по проект на архитекта Лука Белтрами. Реконструкцията се основава на исторически изображения, сред които платното „Мадона Лия“ от Франческо Наполетано – представител на школата на Леонардо да Винчи, стенопис от ферма Поцобонели от XV век, както и архитектурни аналогии с кулата на замъка във Виджевано. Белтрами адаптира тези източници, за да възстанови кулата в стилистиката на ренесансовия оригинал.

Конструкцията следва архитектурни елементи от кулата на замъка във Виджевано, макар и с адаптирани пропорции, които ѝ придават по-масивен и монументален вид. Основата представлява мощен донжон с квадратен план, увенчан от висок пояс от украси от зъбци;, поставени върху каменни корнизи. Зъбците са оформени в стил „ластовича опашка“, характерен за гибелинската традиция.Над основното тяло се издига втори, по-тесен етаж, също завършващ с гибелински зъбци. Върху тях архитектът Лука Белтрами проектира часовник, в чийто център е изобразена емблемата на Джан Галеацо Висконти – слънце с лъчи, известно като la razza, символизиращо първия херцог на Милано. Третото ниво на кулата е с четириъгълна основа и включва кръгли арки, отворени във всяка от страните, които разкриват камбаните, разположени във вътрешността. Най-горната част представлява осмоъгълна лоджия, поддържаща заоблен купол, който завършва вертикалната композиция на кулата и допринася за нейния отличителен силует.
Над входната арка на Кулата на Филарете е разположен барелеф от мрамор от Кандолия, изобразяващ крал Умберто I на кон. Композицията е посветена на монарха, убит в Кралската вила в Монца през 1900 г., а кулата е официално открита три години по-късно – през 1903 г. Върху горната част на фасадата е поставена статуя на Свети Амвросий, покровител на Милано, представен в традиционната си иконография с архиепископски одежди и камшик. Статуята е обрамчена от гербовете на шестима херцози от династията Сфорца, управлявали Милано: Франческо I, Галеацо Мария, Джан Галеацо, Лудовико ил Моро, Масимилиано и Франческо II.

Задна фасада и Мост на Лудовико 'Мавъра'

Задната фасада на Замъка на Сфорците е най-старата част от комплекса и съответства на строителните дейности от XIV век, извършени по времето на Галеацо I Висконти. Тя е разделена на две от Порта дел Барко – исторически вход, който води към гористата местност, известна в миналото под същото име. Районът, разположен в зоната на днешния булевард „Семпионе“, е служил като ловен резерват за херцозите на Милано.

От дясната страна на замъка се намира Порта дей Кармини, а по-назад – т. нар. „Мостче на Лудовико 'Мавъра'“ (Ponticella di Ludovico il Moro) – мостова конструкция, която в миналото е свързвала херцогските апартаменти с външните стени, днес вече несъществуващи. С външни линии, отличаващи се с геометрична чистота и ренесансова грация, мостът се откроява от останалата архитектура на комплекса. Проектът му се приписва, макар и без категрични доказателства, на Донато Браманте, който е присъствал в двора на Лудовико Сфорца от края на 70-те години на XV век.

Предната част на конструкцията представлява дълга лоджия, простираща се по цялата ѝ дължина, с висок антаблеман, поддържан от тънки колони от гладък камък. Според съвременни хроники, в помещенията на този мост Лудовико Сфорца се е уединявал в траур след смъртта на съпругата си Беатриче д’Есте, поради което те са били наричани „Черните зали“.^[23]

От лявата страна на фасадата, отвъд Портата на Светия дух (Porta di Santo Spirito), се намират руините на равелин – част от външните укрепления, известни като „Гирланда“. Остатъци от тази отбранителна структура са видими и от страната, обърната към Парк „Семпионе“.

Плацдарм

Сегашната четириъгълна структура на Замъка на Сфорците включва три отделни двора: Големия двор или Плацдарма (Piazza d'armi), Двора Рокета (Rocchetta) и Херцогския двор (Corte ducale). Плацдармът, наречен така заради първоначалното си предназначение да побира военните части, е най-обширният. Рокета и Херцогският двор представляват резиденциалната зона на комплекса – първоначално обитавана от херцозите, а по-късно от губернаторите. Те са отделени от Плацдарма чрез т.нар. „мъртъв ров“ – част от средновековната отбранителна система, съответстваща на основите на Замъка на Порта Джовия.

Лявата страна на Плацдарма е заета от т. нар. Испанска болница – постройка от 1576 г. предназначена за изолация на заразени с чума кастелани. След реставрация през 2015 г. тя е адаптирана за експониране на скулптурата „Пиета Ронданини“ на Микеланджело Буонароти.

Дясната страна на Плацдарма служи като изложбено пространство за архитектурни фрагменти от Милано от периода на Ренесанса. Там са сглобени фасади на две сгради от XV век, разрушени в началото на XX век. Едната, разположена вдясно от Порта Кармини, с портик с колони и два надвиснали етажа със сводести прозорци, идва от Маластала – старите милански затвори за неплатежоспособни лица, намиращи се на ул. „Орефичи“, премахнати през 1787 г., когато затворниците са преместени в Палата на Капитана на правосъдието.^[24] Фасадата с оригинални теракотени декорации е преместена в замъка през 1930-те години. Другият проспект принадлежи на сграда от XV век на улица „Басано Пороне“, разрушена през 1902 г. при реорганизацията на булевард „Кордузио“.^[25]

В центъра на Плацдарма се издига бароковата статуя на Свети Йоан Непомуцки, поръчана през 1729 г. от последния кастелан на крепостта – Анибале Висконти ди Бриняно.^[26]

Рокета

В близост до статуята на Свети Йоан Непомуцки (позната сред миланското население с прозвището „Свети Йоан – ни повече, ни по-малко“) се намира порта, която води към Херцогския двор (Corte ducale). Той има правоъгълна форма и е обграден от портик от три страни.
От противоположната страна се разполага Рокета (Rocchetta) – най-укрепената част на замъка, предназначена за убежище на династията Сфорца при извънредни обстоятелства. Комплексът представлява квадратен двор, заобиколен от четири крила с височина до пет етажа. Първоначално достъпът до Рокета е осигуряван единствено чрез подвижен мост, който преминава над т.нар. „мъртъв ров“ и свързва двора с Плацдарма. Тесният проход към Херцогския двор е отворен едва на по-късен етап.

етирите крила на Рокета се различават по стил, декорация и хронология на изграждане. Първите две, разположени откъм външната страна на замъка, са с хомогенна архитектурна композиция. На приземното ниво се простира портик с каменни колони, поддържащи кръгли арки. Над него се издигат три реда прозорци: долен ред с малки правоъгълни отвори, среден ред с големи монофори (еднодъгови прозорци) и горен ред с по-малки монофори – и двата с теракотени рамки.

Останалите две крила, добавени по времето на Лудовико 'Мавъра', се отличават с различна архитектура. Страната, обърната към Херцогския двор, също е с портик и включва четвърти ред отвори. Страната, обърната към Плацдарма, е без портик и е оформена с ред от арки, поддържани от каменни конзоли.

Последните реставрационни дейности разкриват оригиналните сграфитни декорации по мазилката на фасадите, както и стенописните рамки на прозорците, имитиращи теракотени орнаменти. Особено впечатляващи са декоративните стенописи по сводовете и изящно изработените каменни капители.

Сред ренесансовите декоративни елементи се открояват гербове и емблеми, свързани с династиите Висконти и Сфорца:

Гълъбицата с мотото „A bon droit” („С право“) – приписван на Франческо Петрарка, посланик на Джан Галеацо Висконти, като пожелание за мир и законност на херцогството.
Il Morso с мотото „Ich vergies nicht“ („Не забравям“) – предупреждение за ограничаване на импулсивността и арогантността.
Херцогската корона с преплетени палмови и маслинови клонки – символи на мира и смирението, емблема на Филипо Мария Висконти.
Ил Велтро – ловната хрътка, вързана от божията ръка за дърво, емблема на Франческо Сфорца.^[27]

Рокета е укрепена от две основни кули: Кулата на Бона Савойска, разположена между Рокета и Плацдарма, и Кулата на съкровището (Torre del Tesoro), известна още като Кастелана, в западния ъгъл на замъка.
Кулата на Бона Савойска е изградена през 1477 г. по време на регентството на херцогиня Бона Савойска, вдовица на Галеацо Мария Сфорца, убит на 26 декември 1476 г. За това събитие напомня големият мраморен герб, поставен върху фасадата на кулата. Строителството ѝ е част от отбранителните мерки, предприети в период на политическа нестабилност, когато управлението на Милано е поето от Чико Симонета и херцогинята от името на малолетния ѝ син Джан Галеацо Сфорца.
В противоположния ъгъл се намира Кулата Кастелана, наричана още Съкровищницата, тъй като в залите на приземния ѝ етаж се е съхранявало херцогското съкровище. То е включвало монети, благородни метали, златарски изделия и скъпоценности, описвани от съвременни посланици, допуснати до посещение. Залата е била охранявана от стенопис, изобразяващ митологичния великан Аргус – митологичният страж със сто очи, от които никога не затваря повече от две едновременно. Тази ренесансова фреска, датираща от края на XV век и приписвана на Донато Браманте или на неговия ученик Брамантино, е частично повредена при по-късна реконструкция на свода, в резултат на което е изгубена главата на фигурата.

Достъпът до херцогската съкровищница е бил строго контролиран и възможен само чрез използването на три ключа, притежавани съответно от херцога, кастелана и шамбелана, като допълнително е осигурявана от въоръжена охрана.

Херцогски двор

Апартаментите на херцозите и основният център на придворния живот през ренесансовия период се намират в зоната, известна днес като Херцогски двор (Corte Ducale). Дворът има U-образна форма и заема северната част на замъка. Той е построен и украсен през втората половина на XV век, главно по инициатива на Галеацо Мария Сфорца, който се установява там след брака си с Бона Савойска през 1468 г., както и от Лудовико 'Мавъра', който обитава двора през целия си двадесетгодишен период на управление.

Въпреки значителните щети и архитектурни промени, настъпили през следващите четири века, когато дворът е използван като казарма, реставрационните дейности от XIX век възстановяват неговия ренесансов облик и декоративни елементи.
Двете по-дълги страни на двора са покрити със светла мазилка, върху която са изпълнени сграфити. В тях се отварят два реда монофори (еднодъгови прозорци) с теракотени рамки, реставрирани въз основа на отливки от най-добре запазените оригинали.
Задната страна на двора е оформена от т.нар. Портик на слона – хармоничен портик, поддържан от каменни колони, върху който е запазена избледняла фреска с изображения на екзотични животни, включително лъв и слон. Под портика е поставена плоча с латински надпис, която в миналото е стояла пред „позорната колона“ на днешния площад „Ветра“. Колоната е издигната през 1630 г. на мястото на дома на Джан Джакомо Мора – милански аптекар, несправедливо обвинен в разпространение на чума чрез мехлеми, и впоследствие измъчван и екзекутиран. Случаят е описан от Алесандро Манцони в неговото историческо съчинение „История на позорната колона“ (Storia della Colonna infame). Колоната е демонтирана през 1778 г.

Широко стълбище, разположено в близост до Порта дел Барко, води към втория етаж на замъка. То е проектирано с ниски стъпала, позволяващи преминаване и на кон, и отвежда до Лоджията на Галеацо Мария – елегантна зала, поддържана от тънки каменни колони, която се отваря към вътрешния двор. Архитектурата на лоджията е в ренесансов стил и се приписва на тосканския архитект Бенедето Ферини, който през 70-те години на XV век е на служба при херцог Галеацо Мария Сфорца.^[28]
На стената, която разделя Херцогския двор от Рокета, е разположена малка чешма в ренесансов стил, украсена с хералдическите емблеми на фамилиите Сфорца и Висконти. В самия двор се намира друга чешма от теракота с двоен умивалник, изваяна по модела на купела със светена вода от Съборната църква „Св. св. Петър, Павел и Стефан“ в Белинцона.

Remove ads

Вижте също

Източници и бележки

Loading content...

Външни препратки

Loading content...

Loading related searches...

Wikiwand - on

Seamless Wikipedia browsing. On steroids.

Remove ads