Маслина Грънчарова

Маслина Димитрова Грънчарова-Иванова е българска просветна деятелка и революционерка, деятелка на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Маслина Грънчарова
българска революционерка
Родена	1874 г. Загоричани, Османска империя
Починала	1958 г. (84 г.) Криводол, Народна република България
Учила в	Солунска българска девическа гимназия

Биография

Загорицкото знаме, извезано от Маслина Грънчарова

Маслина Грънчарова е родена през 1874 година в костурското село Загоричани, тогава в Османската империя. Завършва българската девическа гимназия в Солун и започва да преподава в българското училище в Димотика, където през 1895 година се присъединява към ВМОРО. След това учителства в Суровичево и Зелениче и изпълнява куриерски дейности за организацията. Заедно с учителката Елена Минасова извезва знамето на четата от Дъмбени, а сама извезва това на загориченската чета.^[1] През 1901 година се среща с Гоце Делчев в Загоричани. Арестувана е от турската власт и е заточена в Корча заедно с Манол Розов, Лазар Поптрайков и Павел Христов. След като излиза от затвора става секретар на Централната комисия и член на Костурския окръжен комитет на ВМОРО. Участва в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година и влиза в превзетото село Невеска. През август 1903 година е повторно арестувана.^[2] Според османските документи Маслина Йован, българка, православна, учителка, е обвинена в „даване на убежище на българските комитски бунтовници“ и е осъдена от Извънредния съд на 3 години каторга. Лежи в Битолския затвор. Амнистирана с общата амнистия от 12 април 1904 година.^[3][4]

След Балканската война е арестувана от новите гръцки власти и след освобождаването си емигрира в България.^[2] Преподава в село Пастух.

През ноември 1925 година е избрана за секретар на Костурското женско благотворително дружество.^[5] През 1928 година на втория редовен конгрес на Македонския женски съюз влиза в ръководното тяло на организацията като сътрудничка.^[6]

Умира през 1958 година.^[7] Оставя кратки спомени за революционното движение, където пише:

„

От 1890 г. до края на Илинденското въстание моята дейност се изразява в услуга на тези, които са носели пушки. Чети посрещахме, хляб носихме, на избягалите от Иванчовата афера къщи ангажирахме - да се скрият от нападение. Моята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене... Преди Илинден станах центрова връзка между войводите и районните началници. Такава останах и занапред във всичкото наше Костурско...[8]

“