Морис Мерло-Понти

Морис Мерло-Понти (на френски: Maurice Merleau-Ponty, произношение [mɔʁis mɛʁlopɔ̃ti]) е френски философ феноменолог, силно повлиян от Едмунд Хусерл и Мартин Хайдегер. Той е в близки отношения с Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар.

Морис Мерло-Понти Maurice Merleau-Ponty
френски философ
Роден	14 март 1908 г. Рошфор сюр Мер, Франция
Починал	3 май 1961 г. (53 г.) Париж, Франция
Погребан	Пер Лашез, Париж, Франция
Националност	Франция
Учил в	Екол нормал (Париж) Парижки университет
Работил в	Колеж дьо Франс (1952 – 1961) Парижки университет Лионски университет[1][2]
Философия
Епоха	Философия на 20 век
Школа	Феноменология, екзистенциална философия
Идеи	психология, метафизика, възприятие/перцепция, епистемология, изкуство
Повлиян	Рене Декарт · Имануел Кант · Георг Хегел · Сьорен Киркегор · Карл Маркс · Зигмунд Фройд · Фридрих Ницше · Анри Бергсон · Едмунд Хусерл · Волфганг Кьолер · Мартин Хайдегер · Жан-Пол Сартр · Клод Леви-Строс · Хана Аренд · Макс Вебер · Дьорд Лукач
Повлиял	Клод Леви-Строс · Чарлс Тейлър · Хюбърт Драйфус · Клод Льофор · Жил Дельоз · Жан-Пол Сартр · Мишел Фуко
Морис Мерло-Понти в Общомедия

Биография

Роден е на 14 март 1908 г. в Рош­фор сюр Мер, Франция. По­се­ща­ва (както Сартр) средно училище в Париж. През 1930 г. по­ла­га из­­­пи­та си по философия, след ко­е­то пре­по­да­ва в един ка­то­ли­чес­ки ли­цей в Бо­ве, а пос­ле в Шартър. За­вър­ш­ва спе­ци­а­ли­за­ция ка­то сът­руд­ник на На­ци­о­нал­ния цен­тър за на­уч­ни из­с­лед­ва­ния. Не­го­ви­ят докторат е озаг­ла­вен „Струк­ту­ра на по­ве­де­ни­е­то“ и из­ли­за от пе­­чат през 1942 г. От 1940 до 1944 е пре­по­да­ва­тел по фи­ло­со­фия в ка­то­ли­чес­кия ли­цей „Кар­но“ в Па­риж.

Мерло-Понти взе­ма учас­тие в съп­ро­ти­ва­та сре­щу гер­ман­с­ка­та оку­па­ция и на­пис­ва го­ля­мо­то си про­из­ве­де­ние „Фе­но­ме­но­ло­гия на въз­п­ри­е­ма­не­то“, ко­е­то пред­с­та­вя в Сорбоната за­ед­но с по-го­ре спо­ме­на­тия труд. Две­те ра­бо­ти му да­ват пра­во­то да пре­по­да­ва пе­да­го­ги­чес­ка пси­хо­ло­гия и фи­ло­со­фия пър­во в Лион, а след то­ва и в Па­риж. На 1 ап­рил 1952 г. ста­ва професор в Колеж дьо Франс – най-го­ля­ма­та по­чит за учен във Фран­ция. Нас­ле­дя­ва ка­тед­ра­та, ко­я­то пре­ди не­го е би­ла ръ­ко­во­де­на, на­ред с дру­ги, съ­що от Анри Бергсон и из­на­ся лек­ции пред пуб­ли­ка, дос­ти­га­ща да­леч из­вън кръ­го­ве­те на спе­ци­а­лис­ти­те.

Умира на 3 май 1961 година в Париж на 53-годишна възраст.

Идеи

В центъра на интересите му са взаимоотношението между човешкото съзнание и природата. Тя се отнася до външните събития и причинните им връзки. Съзнанието не е обект на казуалност. Затова подходящ метод за изучаване е феноменологията на възприятието. Според него същностните черти на съзнанието трябва да присъстват в латентен вид още на входа – във възприятието. Това предполага, че възприятието притежава самостоятелна избирателност, осмисленост, константност, независими от останалите психични процеси. Възприятието според Мерло-Понти е централен процес на човешката познавателна система, около което се организират останалите познавателни процеси.

Мерло-Понти разработва оригинална теория за въплътената субектност, в която подчертава централността на тялото за опита на човека. Според него присъствието на тялото в човешкия опит е абсолютно, защото съставлява основата, на която изпъква всяка предметност. Тялото оживява предметите, придава им своя пулс, то е възел на живи значения и затова може да се сравни с произведение на изкуството.

Мерло-Понти развива концепцията за ситуационна структура на преживяванията. За него човешкия опит е въплътен и историчен. Потокът на преживяванията е прекъснат, фрагментиран (дисконтинуален), във вид на ситуации, които представляват нещо като минисветове. Преживяването е относително прекъснато между ситуациите, но вътре в ситуациите е континуално, кохерентно и стабилно. Възприятието задава ситуационната структура на преживяване. Обикновеният човек живее с перцептивната вяра, че светът е такъв, какъв го представят сетивата му, защото възприема значения, а не стимули.

Влияние

Мерло-Понти поставя основите на ситуационно-феноменологичната психология. Привърженик на перцептивния подход към природата на съзнанието. Феноменологията е основа на френския екзистенциализъм и в годините след Втората световна война Мерло-Понти е част от кръга около водещата негова фигура, Жан-Пол Сартр. Познанието им датира още от студентските години, като се счита, че силно му е повлиял в неговото ранно политическо развитие. Участва в редакционната колегия на списанието „Модерните Времена“, като отговаря за политиката. В началото на 50-те възгледите им се раздалечават и те прекъсват контактите, като Мерло-Понти се посвещава изцяло на своите академични търсения. За съвременниците обаче етикетът „екзистенциалист“ го описва адекватно, при все философските му възгледи са от друго естество.

Феноменологическата естетика и когнитивните науки са области, в които днес по-често се споменава творчеството на Морис Мерло-Понти.

Библиография

На български език

• Мерло-Понти, М. (2000) Видимото и невидимото. Следвано от работни бележки. Прев. С. Деянов. София: ИК „Критика и хуманизъм“. с. 312
• Мерло-Понти, М. (1998) Хуманизъм и терор. Прев. Е. Грекова. София: ИК „Любомъдрие“. с. 240.
• Мерло-Понти, М. (1997) Структура на поведението. София: Аргес.
• Мерло-Понти, М. (1996) Философът и неговата сянка (антология). Прев. Боян Знеполски, С. Ковачев. София: ИК „Критика и хуманизъм“. с. 192 (вкл. Окото и Духът, с.155-91)

Английски преводи на френски оригинали

Година	Оригинал на френски език	Английски превод
1942	La Structure du comportement (Paris: Presses Universitaires de France, 1942)	The Structure of Behavior, превод от Alden Fisher, (Boston: Beacon Press, 1963; London: Methuen, 1965).
1945	Phénoménologie de la perception (Paris: Gallimard, 1945)	Phenomenology of Perception, превод от Colin Smith, (New York: Humanities Press, 1962) и (London: Routledge & Kegan Paul, 1962), подобрен превод от Forrest Williams, 1981; reprinted, 2002
1947	Humanisme et terreur, essai sur le problème communiste (Paris: Gallimard, 1947)	Humanism and Terror: An Essay on the Communist Problem, превод от John O'Neill, (Boston: Beacon Press, 1969)
1948	Sens et non-sens (Paris: Nagel, 1948, 1966)	Sense and Non-Sense, превод от Hubert Dreyfus и Patricia Allen Dreyfus (Evanston: Northwestern University Press, 1964).
1949 – 1950	Conscience et l'acquisition du langage (Paris: Bulletin de psychologie, 236, vol. XVIII, 3 – 6, Nov. 1964) Merleau-Ponty a la Sorbonne, resume de cours 1949 – 1952)	Consciousness and the Acquisition of Language, превод от Hugh J. Silverman (Evanston: Northwestern University Press, 1973).
1951	Les Relations avec autrui chez l’enfant (Paris: Centre de Documentation Universitaire, 1951, 1975)	'The Child’s Relations with Others', превод от William Cobb, в The Primacy of Perception, ed. James Edie (Evanston: Northwestern University Press, 1964), pp. 96 – 155.
1953	Éloge de la Philosophie, Lecon inaugurale faite au Collége de France, Le jeudi 15 janvier 1953 (Paris: Gallimard, 1953)	In Praise of Philosophy, превод от John Wild и James M. Edie, (Evanston: Northwestern University Press, 1963)
1955	Les aventures de la dialectique (Paris: Gallimard, 1955)	Adventures of the Dialectic, превод от Joseph Bien, (Evanston: Northwestern University Press, 1973; London: Heinemann, 1974)
1958	Les Sciences de l’homme et la phénoménologie (Paris: Centre de Documentation Universitaire, 1958, 1975)	Phenomenology and the Sciences of Man, превод от John Wild в The Primacy of Perception, ed. James Edie (Evanston: Northwestern University Press, 1964), pp. 43 – 95.
1960	Éloge de la Philosophie et autres essais (Paris: Gallimard, 1960)	-
1960	Signes (Paris: Gallimard, 1960)	Signs, превод от Richard McCleary (Evanston: Northwestern University Press, 1964).
1961	L’Œil et l’esprit (Paris: Gallimard, 1961)	'Eye and Mind', превод от Carleton Dallery в The Primacy of Perception ed. by James Edie (Evanston: Northwestern University Press, 1964), 159 – 190. Подобрен превод от Michael Smith в The Merleau-Ponty Aesthetics Reader (1993), pp. 121 – 149.
1964	Le Visible et l’invisible, suivi de notes de travail Edited by Claude Lefort (Paris: Gallimard, 1964)	The Visible and the Invisible, Followed by Working Notes, превод от Alphonso Lingis, (Evanston: Northwestern University Press, 1968).
1968	Résumés de cours, Collège de France 1952 – 1960 (Paris: Gallimard, 1968)	Themes from the Lectures at the Collège de France, 1952 – 1960, превод от John O’Neill (Evanston: Northwestern University Press, 1970).
1969	La Prose du monde (Paris: Gallimard, 1969)	The Prose of the World trans. by John O’Neill (Evanston: Northwestern University Press, 1973; London: Heinemann, 1974