Пепелянка
вид влечуго From Wikipedia, the free encyclopedia
Remove ads
Пепелянката (Vipera ammodytes) е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена на Балканите и в част от Близкия изток. Тя се смята за една от опасните европейски змии, заради дългите си зъби (до 13 mm) и сравнително силната отрова.
Remove ads
Описание
Пепелянката достига дължина до 50 – 70 cm, изключително рядко над 100 cm. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям.[2] Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните.[3]
Главата е с триъгълна форма и е покрита с малки неравномерно разположени люспи. На върха на предносните щитчета има специфичен израстък („рогче“), по което много лесно се разпознава. То се състои от 9 – 17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4, напречни реда.[3] Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. При южните подвидове то стои изправено, докато при V. a. ammodytes е наклонено напред.[4] Макар и много рядко, се срещат и безроги пепелянки. Опашката е много къса и завършва рязко, като последните 4 – 5 cm имат от кадмиево жълт до сигнално зелен цвят.
На цвят е бежово, до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица по гърба. Езикът обикновено е черен, а ирисът – със златист или медночервеникав цвят. Мъжките имат специфично петно или V-образен белег в задната част на главата, което често се свързва с ивицата на гърба. Женските са с подобен цвят, но с по-слабо контрастни шарки, като обикновено при тях липсва V-образният белег.[3]
Remove ads
Разпространение и местообитания
Пепелянката е разпространена в Североизточна Италия, Западна Унгария, Южна Словакия, Балканския полуостров, югозападните части на Карпатите, Турция, Грузия и Сирия.[5] Някои източници включват в ареала ѝ и Южна Австрия.[3]
Пепелянката се среща в цяла България до 1450 m надморска височина. Изключение правят някои високи полета в западната част на страната, макар че присъства по съседните планински склонове. Разпространени са два подвида – V. a. ammodytes в Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната. Първият е с оранжево оцветяване на долната повърхност на върха на опашката, а вторият – със светлозелено до жълтеникаво-зелено.[6] Последните изследвания показват, че в България не се среща подвидът V. a. montadonii, за който по-рано се е смятало, че също обитава територията на страната.
Пепелянката предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития.
Remove ads
Поведение
Пепелянката е активна предимно през деня, в низините и при топло време – също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри – с гущери.[3] Понякога яде и змии, включително други пепелянки.[6] Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън.[2]
Пепелянката е като цяло летаргична и не особено агресивна, като рядко хапе без значително дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да реагира по различни начини – да остане неподвижна, да изсъска и да избяга или незабавно да се опита да хапе.[3]
Пепелянката не снася яйца, а е живораждаща.[7] Копулация се наблюдава между април и началото на юни, а малките се раждат през август-октомври. Те са от 1 до 12, най-често 4 – 8 на брой, като при раждането дължината им е 14 – 24 cm.[2][6]
Отрова
В миналото, когато много хора са ходели боси, смъртните случаи след ухапване са били относително чести.[4] Българската популация на пепелянката се смята за не особено отровна. Отстъпва вероятно единствено на усойницата по токсичност, но обикновено инжектира по-голямо количество отрова. Дори без противоотрова обаче симптомите обикновено не са тежки и отшумяват за ден-два, може да представлява опасност за деца или възрастни с влошено здраве.
Отровата на пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните популации.[3] Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни, колкото тези в отровата на гърмящите змии. Основните биокомпоненти са „кротоксин“ – тази отрова, сравнително слаба, се отделя и от последните вътрешни зъби на смоците – и „фосфолипаза А“-нетоксично биосъединение, което комплектувано с кротоксина дава сравнително силна отрова. Симптомите при ухапване могат да настъпят незабавно – болка, подуване и обезцветяване, понякога замайване и изтръпване.[3] Хората, както и мишките и птиците, реагират бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и водните змии, изглежда са нечувствителни към нея.[3]
Отровата на пепелянката се използва за производството на противоотрова за ухапвания от други европейски отровни змии, като тя се отглежда за тази цел.[7][8]
Remove ads
Подвидове
Пепелянката е описана първоначално от Карл Линей в „Systema Naturae“ през 1758. В началото на XX век Жорж Албер Буланже описва няколко подвида, които и до днес са широко признати. Въпреки това има много алтернативни таксономии.[3] В литературата се споменава подвидът V. a. ruffoi (Bruno, 1968),,[3] срещащ се в италианските Алпи. Много автори смятат ruffoi и gregorwalineri за синоними на V. a. ammodytes,[2] а transcaucasiana за отделен вид.[2][3]
| V. a. ammodytes | (Linnaeus, 1758) | Австрия (Щирия, Каринтия), Северна Италия, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Северна Македония, Албания, Югозападна Румъния, Северозападна България[3] |
| V. a. meridionalis | Boulenger, 1903 | България,[6] Гърция, Източна Тракия[3] |
| V. a. montandoni | Boulenger, 1904 | Южна Румъния[3] |
| V. a. transcaucasiana | Boulenger, 1913 | Грузия, Северна Турция[3] |
Remove ads
Други
- Пепелянката е защитена с Приложение II на Бернската конвенция.[9]
Източници
Wikiwand - on
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Remove ads