Противокорабна ракета
From Wikipedia, the free encyclopedia
Remove ads
Противокорабна ракета е управляема ракета, предназначена за поразяване на надводни цели (кораби).
Влиза в състава на противокорабните ракетни комплекси (ПКРК), където освен самите ракети влизат също носителят (кораб, подводни лодки, самолет, вертолет, мобилна брегова установка), пусковата установка, комплексът за управление, понякога и носителят на системата за насочване. В зависимост от типа носител ПКР и ПКРК биват следните типове – кораб-кораб, въздух-кораб и т.н.
Първите образци управляемо специфично противокорабно въоръжение се появяват през Втората световна война – германската Henschel Hs 293, американската ASM-N-2 Bat, японската MXY7 Ohka Цветче сакура.
Като клас въоръжение ПКР получават развитие след Втората световна война заедно с общото развитие на ракетната техника.
_launching_a_RGM-84A_Harpoon.jpg)
Remove ads
История
Първи образци
Идеята за създаване на безпилотни летателни апарати за поразяване на корабите на противника се появява още през Първата световна война. Първите опити за използване на авиацията против военните кораби демонстрират, че това е съществено по-трудно, отколкото се предполага на теория: да се уцели с бомба маневриращият и защитаващ се със зенитните си оръдия кораб се оказва прекалено сложно, а торпедоносната авиация и пикиращите бомбардировачи едва започват да се разработват.
Още през 1914 г. американският изобретател Спери предлага своя проект за „летящо торпедо“, управляемо от жироскопен автопилот. Торпедото трябва да се пуска от палубата на военния кораб по кораба на противника, и, автоматично да държи курса, поразявайки противника в борда или в надстройката. Немският флот в периода 1915 – 1918 г. експериментира с планиращите торпеда на „Сименс“, управляеми по кабел от борда на цепелин.
След края на Първата световна война бързото усъвършенстване на торпедоносната авиация и появата на пикиращите бомбардировачи дава, както изглежда тогава, достатъчно ефективни авиационни средства за поразяване на корабите на противника и интересът към управляемото противокорабно оръжие временно намалява. Той отново излиза на дневен ред вече в годините на Втората световна война, когато развитието на радарите, средствата за управление на зенитния огън и палубната авиация правят атаките на пикировачите и торпедоносците прекомерно трудни и рисковани.
Първи специализираното противокорабно оръжие създават немците. През 1943 г. те успешно използват планиращата бомба/ракета[К 1] Henschel Hs 293. Управляема от борда на самолета носител бомба се пуска отвъд пределите на радиуса на ефективно действие, в крайна сметка поне на малокалибрената зенитна артилерия на противника. Редица кораби на съюзниците са потопени или повредени от това оръжие в периода 1943 – 1944 г., но развитието на средствата за РЕБ и усъвършенстването на ПВО слагат край на нейната употреба.
През 1945 г. ВМС на САЩ в рамките на програмата SWOD разработва прекия предшественик на съвременните противокорабни крилати ракети – самонасочващата се планираща бомба ASM-N-2 Bat. Бомбата се насочва към целта с помощта на активна радиолокационна глава за самонасочване и може да порази цел на разстояния до 32 километра. Приета на въоръжение през януари 1945 г., бомбата се използва с относителен успех по време на бойните действия в Тихия океан, но скорошното приключване на войната и практически пълното прекратяване на японското корабоплаване пречат за широкото ѝ разгръщане.
Противокорабните ракети в епохата на „Студената война“
След края на Втората световна щафетата в развитието на противокорабните ракети преминава към СССР. САЩ, разглеждайки атомната бомба като „абсолютното оръжие“, в т.ч. и във войната по море, малко се интересуват от развитието на специализираното противокорабно управляемо оръжие.
През 1950-те години в СССР са разработени първите противокорабни ракети: авиационната КС-1 Комета и КСЩ, с корабно базиране. Ракетите се разглеждат от съветското командване като ефективно средство за париране на подавляващото превъзходство на НАТО в тежки надводни кораби. Именно в СССР е създадена получилата широко разпространение ракета П-15 „Термит“ – първата в света противокорабна ракета с контейнерно съхранение, приспособена за поставяне практически на всеки един военен кораб или катер.
Поради появата в средата на 1950-те на зенитните ракети с корабно базиране, като например RIM-2 „Terrier“ и RIM-8 „Talos“, ефективността на дозвуковите противокорабни ракети съществено намалява и през 1960-те години, за да се реши този проблем, СССР приема на въоръжение свръхзвуковите противокорабни ракети, К-10С, Х-22 и П-35. В другите страни на развитието на противокорабните ракети не се отделя особено внимание. Единствената страна освен СССР, където ПКР активно се разработват през 1950-те, е Швеция[К 2].
На 21 октомври 1967 г. при бреговете на Порт Саид с ракети П-15 „Термит“ пуснати от египетските ракетни катери от типа „Комар“ е потопен израелският разрушител „Ейлат“, това е първият случай на бойно използване на противокорабните ракети.[1][2]
Едва през 1960-те, след първите случаи на успешно използване на противокорабните ракети съветско производство в локални конфликти, ефективността на специализираното противокорабно оръжие е оценена по достойнство. Първата разработена не в СССР и не в Швеция противокорабна ракета е израелската Gabriel, приета на въоръжение през 1970 г.
Противокорабните ракети съвременен тип
Към 1970-те става ясно, че летящите на голяма височина свръхзвукови противокорабни ракети не са идеалното решение. Поради голямата височина на полета те се засичат от радарите на противника на значителна дистанция и, независимо от свръхзвуковата скорост на ПКР, противникът има напълно достатъчно време, за да предприеме контрамерки: използването на средствата за радиоелектронна борба или зенитни ракетни комплекси. Практиката на Виетнамската война показва, че даже за пилотираните самолети скоростта и височината на полета не гарантират защитата им от ЗРК подобни на С-75 Двина.
Решение на проблема може да бъде в прехода на малки и свръхмалки височини на полета. Но за свръхзвуковите противокорабни ракети полетът на свръхниска височина е затруднителен поради резкия ръст на съпротивлението на въздуха и съответно на разхода на гориво, което силно съкратява радиуса им на действие. Като частично решение на проблема са разработени свръхзвуковите ракети с комбинирана схема на полета, като П-700 „Гранит“ и П-800 „Оникс“: ракетата лети през по-голямата част от траекторията си на голяма височина (около 15 – 20 хил. метра), и едва близо до целта се снижава до височина 20 – 50 метра, така затруднявайки съпровождането на ракетата от радарите на противника. Но това е само частично решение на проблема – баражиращите прехващачи Grumman F-14 Tomcat и далекобойните зенитни ракети SM-1ER могат да свалят ПКР още в нейния височинен участък от траекторията на полета.
Като решение на проблема е разработена концепцията за дозвуковата крилата ракета, извършваща целия полет на свръхниски височини: 2 – 4 метра над водата. Атаката на такава ракета би била за кораба на противника пълна изненада: неговите радари ще засекат ракетата само тогава, когато тя се появи иззад радиохоризонта в непосредствена близост до него, оставяйки на противника минимум време за отбрана.
Първата ракета, реализираща (не напълно) подобна концепция, става появилият се през 1972 г. съветски П-70 „Аметист“, макар тя не напълно да съответства на тези изисквания поради сравнително високия си полет над водата – 60 метра. След него последва, през 1975 г., френската MM-38 Exocet, първата „класическа“ противокорабна ракета, с дозвукова скорост на полета при височина 1 – 2 метра над повърхността на водата. Развитие на концепцията стават появилите се през 1977 г. американска RGM-84 „Harpoon“, италианската Otomat, съветската Х-35 „Уран“ и противокорабната версия на КР „Томахоук“ – TASM (Tomahawk anti-ship missile).
Съвременните ПКР
Понастоящем развитието на противокорабното оръжие продължава. Основното направление в развитието на ПКР става намаляване на тяхната видимост за радарите на противника (чрез внедряването на технологии за понижаване на отразяващата повърхност), усъвършенстване на ГСН, увеличаване на далечината на пуск и увеличаване на скоростите на ракетите. Подавляващото болшинство съвременни противокорабни ракети са нисколетящи дозвукови крилати ракети. Редица страни, включая Русия, Индия, Китай и Тайван, продължават разработката на свръхзвукови противокорабни ракети. Главен проблем тук са значителните габарити на свръхзвуковите ПКР и техният малък радиус на действие при полет на свръхмалки височини (не по комбинирана траектория). Така например радиусът на действие на руско-индийската свръхзвукова ПКР PJ-10 „БраМос“ при полет по комбинирана траектория съставлява 300 км, а при полет изключително на малка височина – 120 км.
В опит да се реши този проблем в Русия е разработена противокорабната ракета Калибър, изпълняваща основната част от полета на свръхмалка височина и на дозвукова скорост, а близо до целта рязко ускоряваща се за възможно най-бързото преодоляване на останалата до противника дистанция.
В САЩ понастоящем се разработва малозабележимата високоавтономна противокорабна ракета LRASM, която ще бъде способна да осъществява самостоятелно търсене, идентификация на целите, определяне на маршрута и поразяване на противника на голяма дистанция без необходимост от предварително определяне на курса или външно целеуказание. Също състоящата на въоръжение ЗУР SM-6 (снабдена с активна глава за самонасочване) е адаптирана за поразяване на надводни цели на дистанции 250 – 400 км, и успешно е изпробвана в ролята на свръхзвукова противокорабна ракета.
През 2016 г. СМИ съобщават, че Русия разработва и изпитва хиперзвуковата противокорабна крилата ракета „Циркон“, с която се планира да се въоръжи тежкият атомен ракетен крайцер „Петър Велики“, а също и проектираните атомни многоцелеви подводници пето поколение „Хъски“.[3][4]
Remove ads
Носители
Освен корабите, подводните лодки и самолетите, носители на ПКР също могат да бъдат стационарни или подвижни брегови противокорабни ракетни комплекси (БПРК).[5] От спецификата на средата за пуск и типа на носителя зависят много от особеностите на пусковото устройство и ракетата, например пусковите устройства и ракетите с авиационно базиране често са по-леки и по-малки по размери на ПУ и ПКР от тези с морско и наземно базиране, положението в пространството позволява на самолетите или вертолетите носители да осъществяват насочването към целта на значително по-голямо разстояние, отколкото от кораба. ПКР, изстрелвани от торпеден апарат или вертикалната пускова установка на подводните лодки, винаги са самонасочващи се или летящи по предварително програмиран маршрут (тъй като към момента няма ефективни технологии за практическото реализиране на контура за управление на ракета от клас „повърхност—повърхност“ изпод водата), ПКР с авиационно базиране могат да бъдат управляеми с помощта на станция за насочване, монтирана на борда на летателния апарат носител, реализирайки безжично телевизионно/радиокомандно или радиолокационно насочване към целта (работите по създаването на ПКР управляеми по оптично влакно остават на фаза експериментиране).
Remove ads
Основни образци
- Италия: „Сий Килър“, Otomat;
- Норвегия: „Пингвин“;
- СССР (Русия): П-15 „Термит“, П-270 „Москит“, П-70 „Аметист“, П-120 „Малахит“, П-500 „Базалт“, П-700 „Гранит“, Х-35 „Уран“, П-800 „Оникс“ („Яхонт“), „Циркон“ (в разработка);
- САЩ: „Харпун“, „Мавърик“, TASM, LRASM;
- Франция: „Екзосе“;
- Украйна: „Нептун“
- Швеция: Robot 04, Robot 08, RBS-15.
- Турция: Atmaca
- На маршевия участък от пътя дозвукова скорост, на финалния участък – свръхзвукова.
- Максималната далечина зависи от траекторията на полета. При висока траектория далечината е максималната, при нисковисотна – минималната. При комбинирана траектория е усреднена.
٭Фугасно-кумулативна бойна част, съвмещяваща в себе си два типа поразяващо въздействие – фугасно и кумулативно. Заряд от такъв тип е предназначен за поразяване на два типа цели – кораби и площ. Голямата маса на бойната част (500 – 1000 кг) осигурява добро поражаващо фугасно въздействие.
Условни обозначения:
– ракетата може да носи специална (ядрена) бойна част.- ИНС – инерционна навигационна система
- АРЛ – активно радиолокационно насочване
- ИК – инфрачервена самонасочваща се глава
- Л – лазерна ГСН
- СП – спътникова система за корекция на траекторията
Remove ads
Употреба в бой
Remove ads
Коментари
- Двигателят на бомбата се използва само за ускоряване на нейното отделяне от носителя, а не за осигуряване на тяга в полета.
- Болшинството корабни ЗРК на САЩ и Великобритания имат възможност за поразяване на надводните кораби на противника в т.ч. и с ядрени заряди.
- Буквите показват принадлежността към определен класː ВВ – линкор, СС, CL, СА – съответно линеен, лек или тежък крайцер, CV – самолетоносач, DD – разрушител, SS – подводница и т.н.
Remove ads
Източници
Литература
Външни препратки
Wikiwand - on
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Remove ads