Света Троица (Враня)

„Света Троица“ (на сръбски: Храм Свете Тројице) е възрожденска православна църква в град Враня, югоизточната част на Сърбия. Катедрален храм е на Вранската епархия на Сръбската православна църква.^[1]

„Света Троица“ Храм Свете Тројице
Общ изглед
Местоположение42.551778, 21.900083
Вид на храма	православна църква
Страна	Сърбия
Населено място	Враня
Вероизповедание	Сръбска православна църква
Епархия	Вранска
Архиерейско наместничество	Пчинско
Архитект	Коста Дамянов
Изграждане	1858 – 1860 г.
Статут	действащ храм, паметник на културата
„Света Троица“ в Общомедия

История

След Танзиматните реформи с новата вълна на църковно строителство на Балканите, и вследствие на замогването на Вранската православна община, в града около 1837 година започва кампания за строеж на нова църква. За строеж е определено мястото, наречено по предания Църквина, в долния дял на града, а за патрон е избрана Светата Троица. Вранчани получават ферман от султана в 1843 година. В същата година по времето на Албанското въстание, Враня е превзета от албанските бунтовници и християнското имущество е разграбено, а църквата е разрушена на 23 август 1843 година.^[1]

Около 1858 година вранските християни отново се обръщат към султана за ферман за изграждане на църква на същото място. Храмът е завършен на следната 1859 година.^[1]

Архитектура

Архитект на църквата е видният дебърски майстор Коста Дамянов, а брат му Андрей Дамянов, който вече е започнал „Света Троица“ в Ниш, прави единствено олтарната преграда.^[1] „Света Троица“ е сред най-известните дела на Коста Дамянов.^[2][3] Надписът в нея гласи:

„

Новиѧ храмъ 1859... 5 день Майсторъ Коста Дамѧнов и руки Емануилъ Исковича Зографа от Велесъ.[3]

“

Вранската църква има площ от 500 m² и въздейства с величествения си, опростен вид. В нея типичното за църквите на Рензовци надстрояване на страничните кораби е избягнато.^[3]

Живопис

Стенописите в църквата са дело на Петър Николов и Емануил Исакович от 1859 година и са условно постигнати.^[3] Иконостасът обаче е дело на един от най-големите български възрожденски зографи - Дичо Зограф. Той е автор на престолните, празничните, апостолските и целувателните икони. Цокълът и царските двери са изписани от други иконописци.^[1] Големият кръст на разпятието е изписан в 1862 година от Николай Михайлов,^[4] на когото са и част от единичните икони в църквата.^[5] В 1864 година в църквата пристигат дебърските майстори Вено Костов и Зафир Василков, за да изпишат иконите за парапетната зона на иконостаса, както и голям брой отделни икони.^[6]