Стара Сърбия

Стара Сърбия (на сръбски: Стара Србија) е понятие, използвано в Сърбия от XIX век за средновековните сръбски територии, останали извън границите на възстановилата самостоятелността си сръбска държава.^[1] Първоначално то включва най-вече областта Метохия,^[2][3] но постепенно се разпростира върху Санджак, Косово и северна Македония, а според някои по-крайни автори – дори до Солун, Пазарджик и Плевен.^[4]

Вижте пояснителната страница за други значения на Стара Сърбия.

---

Карта на Стара Сърбия в книга на Йован Цвиич от началото на XX век

История

Терминът „Стара Сърбия“ се появява в сръбската литература в първите десетилетия на ХIХ век.^[5]

През май 1877 г. делегация сърби от Стара Сърбия предявяват искането си към правителството на Сърбия да „освободи“ и обедини Стара Сърбия с Княжество Сърбия.^[6] Те уведомяват и представителите на Великите сили за исканията си.^[7] Същата година е основан комитет за освобождение на Стара Сърбия и Македония.^[8] След Сръбско-турските войни през 1876 – 1878 г., сърбите отново таят надежди да се сдобият с Косовския вилает и Новопазарския санджак до река Лим.^[9] По силата на Берлинския договор, обаче, те получават пълна независимост и изявяват териториални претенции, сдобивайки се със земите около Ниш, Пирот, Враня и Топлица.^[10] През 1913 г. Санджак, Косово и Метохия и Вардарска Македония са окупирани от Кралство Сърбия и впоследствие са организирани в покрайнина Южна Сърбия.