италиански поет From Wikipedia, the free encyclopedia
Джузепе Унгарети (на италиански: Giuseppe Ungaretti) е италиански поет. Заедно със сънародниците си Салваторе Куазимодо и Еудженио Монтале е един от най-големите поети на 20 век.
Джузепе Унгарети Giuseppe Ungaretti | |
италиански поет | |
Унгарети в САЩ през 1969 г. | |
Роден |
8 февруари 1888 г.
|
---|---|
Починал | |
Погребан | Кампо Верано, Италия |
Религия | католицизъм |
Националност | Италия |
Учил в | Парижки университет |
Работил | поет, журналист, преводач, преподавател |
Литература | |
Период | 1912–1970 |
Жанрове | стихотворение, есе, рецензия |
Течение | херметизъм |
Награди | „Монтефелтро“ (1960) „Етна-Таормина“ (1966) Нойщадска литературна награда (1970) |
Семейство | |
Съпруга | Жан Дюпоа |
Деца | Нинон Антонието |
Подпис | |
Уебсайт | |
Джузепе Унгарети в Общомедия |
Роден е в еврейско семейство на емигранти от тосканското градче Лука. Баща му работи при строителството на Суецкия канал и умира при нещастен случай там, когато Дзузепе на 2 години. След смъртта на мъжа си, майката на поета, родом от Котор (Черна гора), издържа семейството с малка хлебопекарна в Сахара.[1]
В Александрия Унгарети учи в католическото училище на асоциацията „Дон Боско“, после в швейцарското училище на Жако. Още младеж дебютира като журналист и литературен критик, участва в издаването на „Risorgete“, списание, редактирано от анархиста Енрико Пи. На 18 години се сближава с революционери-анархисти от различни европейски страни, намерили убежище в Александрия и създали комуна, наречена „Червената къща“.[2] Унгарети е чест неин посетител, симпатизира на анархистко-социалистическите кръгове. През 1912 г. заедно с майка си и брат си заминава за Италия, а оттам – за Париж.[1]
През 1912–1914 г. Унгарети живее в Париж, където се запознава с Гийом Аполинер, Пабло Пикасо, Джорджо де Кирико, Амедео Модиляни, Жорж Брак. В течение на две години посещава лекции на философа Анри Бергсон и на историка Фортунат Стровски в Сорбоната, както и на филолога медиевист Жозеф Бедие в Колеж дьо Франс.
Участва като доброволец в Първата световна война от 1915 до 1918 г.[3] Участва в сражения на Северния италиански фронт и остава потресен от войната, за която първоначално апелира. Стихосбирката му „Погребаното пристанище“ се появява през 1916 г. Когато е подписан мирът през 1918 г., заминава отново за Париж, където е кореспондент на вестника на Бенито Мусолини „Il Popolo d’Italia“. Издава „La guerre“ („Войната“, 1919, ІІ изд. – 1947). През 1920 г. се жени за французойката Жан Дюпоа, от която има дъщеря Нинон (р. 1925), и син Антонио Бенито – Антонито (р. 1930).[1][4]
В края на 1910-те – началото на 1920-те години е идейно близък до италианския фашизъм. През 1920 г. се връща в Италия, установява се в Рим. Вероятно със съдейстието на Мусолини поетът получава добре платена длъжност в Министерството на външните работи и семейството му живее, без да изпитва материални затруднения. Участва в Националния Фашистки събор, подписва профашисткия Манифест на италианските автори (1925). Второто издание на книгата му „Погребаното пристанище“ излиза през 1923 г. с предговор от Мусолини. В есетата му, писани през 1926–1929 г. и преиздадени през 1996 г., той неведнъж се обръща към Дучето с молба да насочва културното развитие на Италия и да реорганизира италианската Академия по фашистки образец. В личните си писма до френски критик Унгарети също така твърди, че фашизмът не приема цензурата.[1]
През 1925 г. Унгарети преживява религиозна криза и през 1928 г. се връща в Римокатолическата църква.[5] Работи от 1931 г. като чуждестранен кореспондент на вестник „Gazzetta del Popolo“, посещава Египет, Корсика, Нидерландия, различни области на Италия. През този период въвежда херметизма, чийто представители стават Еудженио Монтале и Салваторе Куазимодо. Издава сборника „Чувство за време“ (1933) и „Преводи“ (1936).[1]
Между 1936 и 1942 г. живее в Бразилия. През 1936 г., по време на пътуване до Аржентина по покана на ПЕН клуба, получава покана от катедрата по италиански език и литература в университета в Сао Пауло. Всъщност заминава за Южна Америка поради финансови затруднения. През този период активно превежда (напр. творби на Уилям Шекспир), но не пише свои стихове. В Бразилия умира поради неправилно отстраняване на апендицит 9-годишният му син Антонието. Умират и майка му и брат му – тези лични скърби и началото на Втората световна война стават тема на сборника „Скръб“ (1947).[1]
През 1942 г. е избран в италианската Академия, става професор по съвременна литература в Римския университет „Ла Сапиенца“, където преподава до 1958 г. В края на Втората световна война, след краха на Мусолини, е изгонен от работа заради фашисткото му минало, но е възстановен, след като колегите му гласуват в негова подкрепа. Преживява тежък инфаркт (1947), тъй като се налага няколко пъти да защитава в съда званията си на академик и професор по италианска литература.[1]
След смъртта на съпругата си (1958) посещава Япония, Съветския съюз, Израел и САЩ.[1]
В по-късните си години Унгарети има романтична връзка с италиано-бразилката Бруна Бианко (52 години по-млада от него), с която се среща случайно в хотел в Сао Пауло, където е за конференция. Свидетелство за страстната им любовна история са 400 писма.
Разболява се от бронхопневмония и макар че се лекува в Ню Йорк, умира в Милано на 82-годишна възраст, докато гледа по нощната телевизионна програма първите крачки на човека на Луната. Погребан е в римското гробище Кампо Верано.[1]
В младежките си години се увлича от поезията на Джакомо Леопарди, Шарл Бодлер, Стефан Маларме, философията на Фридрих Ницше.
В началото влиза в кръга на футуристите (Арденго Софичи, Джовани Папини, Алдо Палацески). По-късно се превръща заедно със Салваторе Квазимодо и Еудженио Монтале в един от основателите на италианския херметизъм.
Превежда творби на Уилям Шекспир, Жан Расин (преводът му на „Федра“ е приет с аплаузи), Луис де Гонгора, Стефан Маларме, Райнер Мария Рилке, Томас Стърнз Елиът.
Във Франция творчеството му постепенно е популяризирано чрез преводите на приятел, с когото има нарастващи контакти, поета Филип Жакоте.
На немски език поезията му превеждат Ингеборг Бахман, Хилде Домин и Паул Целан.
В България го превежда Драгомир Петров, а сред първите представителни подборки на негова поезия на български език е тази в антологията „Осем съвременни италиански поети“ (1967).[6]
След Втората световна война се ползва със славата на народен любимец, по стиховете му създават музика композитори, произведенията му се превеждат на почти всички европейски езици, получава награди и почетни звания.[1]
Носител е на италианските литературни награди „Монтефелтро“ (1960) и „Етна-Таормина“ (1966), както и на международната Нойщадска литературна награда (1970).
Предлаган е многократно за Нобелова награда за литература (1955, 1956, 1958, 1964, 1968), като първия път е с най-сериозни шансове (тогава е предложен от три места, включително от Томас Стърнз Елиът), но така и не я печели.[7]
Чете лекции в Колумбийския университет в Ню Йорк (1964).[1]
Председател на Европейското общество на писателите от 1962 г.[1]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.