Иполито де Медичи
глава на Флоренция през 16. век, кардинал / From Wikipedia, the free encyclopedia
Ипòлито ди Джулиàно де Мèдичи (* март 1511 г., Урбино, Херцогство Урбино, † 10 август 1535, Итри[1]) е италиански кардинал и архиепископ, управлявал като „глава на града“ Флоренция до „третото изгонване на Медичите“ през 1527 г. и участвал в експедицията на император Карл V от Хабсбургите срещу османските турци през 1532 г.[2][3]
Quick Facts Управление, Наследил ...
Иполито де Медичи | |
господар на Флоренция, кардинал | |
Портрет на Иполито де Медичи от Тициан, около 1532–1534 г., Палатинска галерия, Палацо Пити, Флоренция | |
Управление | 19 ноември 1523 – 16 май 1527 |
---|---|
Наследил | кардинал Джулио де Медичи |
Наследник | Реставрация на Флорентинската република (1527–1530), после Алесандро де Медичи |
Лични данни | |
Роден | март 1511
|
Починал | 10 август 1535
|
Погребан в | базилика „Сан Лоренцо ин Дамазо“, Рим |
Религия | Католицизъм |
Семейство | |
Династия | Медичи |
Баща | Джулиано де Медичи |
Майка | Пачифика Брандани |
Потомци | Аздрубале |
Герб | |
Иполито де Медичи в Общомедия |
Close
Quick Facts Римокатолически кардинал, Издигнат от ...
Иполито де Медичи | |
Римокатолически кардинал | |
---|---|
Издигнат от | папa Климент VII (10 януари 1529) |
Роден | март 1511 |
Починал | 10 август 1535 |
Пост І | Метрополен архиепископ на Авиньон (1529-1535) Кардинал презвитер на Св. Праксида (1529-1532) Апостолически легат на Умбрия и на Перуджа (1529-1535) Апостолически администратор на Казале Монферато (1529-1531) |
Пост ІІ | Кардинал презвитер на Сан Лоренцо ин Дамазо (1529-1535) Вицеканцлер на Светата римокатолическа църква (1529-1535) Апостолически администратор на Монреале (1532-1535) |
Пост ІІІ | Абат комендатор на Сент Етиен дьо Каен (1533-1535) Апостолически администратор на Лече (1534-1535) Апостолически легат на Анконската марка (1534-1535) |
Герб | |
Мото | Inter omnes |
Иполито де Медичи в Общомедия |
Close
Красив на външен вид и богат на талант и култура, автор на рими, преводач на бели стихове на втората книга на „Енеида“, която той посвещава на своя приятелка Джулия Гондзага, неспокоен, амбициозен, заобиколен от поети, учени, художници, музиканти, но също така и от наемни войници, той е сред най-странните фигури на своето време.[3]