Мия Мартини
италианска певица / From Wikipedia, the free encyclopedia
Мѝя Мартѝни (на италиански: Mia Martini), псевдоним на Домѐника Рѝта Адриа̀на Бертѐ (Domenica Rita Adriana Bertè), позната в началото на кариерата си като Мимѝ Бертѐ (Mimì Bertè) (Баняра Калабра, 20 септември 1947 г. – Кардано ал Кампо, 12 май 1995 г.), е италианска певица и авторка на песни.
- Не бива да се бърка с Мия Мартина.
Мия Мартини Mia Martini | |
италианска певица | |
1975 г. | |
Родена |
20 септември 1947 г.
|
---|---|
Починала | |
Погребана | Италия |
Религия | католицизъм |
Музикална кариера | |
Псевдоним | Mia Martini, Mimì Bertè |
Стил | поп музика |
Инструменти | вокал |
Глас | мецосопран |
Активност | 1963 – 1995 |
Лейбъл | United Artists Records |
Семейство | |
Братя/сестри | Лоредана Берте |
Уебсайт | www.fondazionemiamartini.it |
Мия Мартини в Общомедия |
Смятана за един от най-красивите и изразителни гласове в италианската поп музика, певицата има широк диапазон и гъвкавина, с която преминава плавно между различните регистри. Изпълненията ѝ се отличават с драматизъм и наситеност.
Дебютният ѝ албум Oltre la collina… („Отвъд хълма…“) и сингълът от него Padre, davvero… („Татко, наистина ли…“) са смятани за едни от най-добрите италиански музикални творби. Множество успешни песни, сред които Piccolo uomo („Малък мъж“), Donna sola („Самотна жена“), Minuetto („Менует“), Inno („Химн“), …e stelle stan piovendo („…и валят звезди“), Al mondo („На света“), Donna con te („Жена с теб“), Che vuoi che sia… se t'ho aspettato tanto („Какво толкова… ако съм те очаквала дълго“), Per amarti („За да те обичам“), La costruzione di un amore („Строежът на една любов“) ѝ осигуряват място сред най-значимите лица на италианската музика през 70-те години на XX век, през които добива известност както на местно, така и на международно равнище. Тя е единствената изпълнителка, спечелила две поредни издания на музикалния фестивал „Фестивалбар“ – през 1972 г. (с Piccolo uomo) и 1973 г. (с Minuetto).[1][2]
След най-значимите сътрудничества на певицата се нареждат това с Шарл Азнавур, с когото на 10 януари 1978 г. изнася съвместен рецитал в зала „Олимпия“ в Париж и това с певеца и автор на песни Ивано Фосати, с когото е в лична връзка през 70-те години, плод на която е албумът Danza („Танц“) от 1978 г.
В края на 70-те години певицата се подлага на две неотложни операции на гласните струни, които променят напълно тембъра и диапазона ѝ и гласът ѝ добива характерна дрезгавина, с която остава позната до края на живота си. След няколкогодишна пауза се завръща на сцената през 1981 г., а през 1982 г. участва за първи път на Фестивала на италианската песен в Санремо с песента E non finisce mica il cielo („И няма край небето“), написана от Фосати и за която е удостоена с Наградата на критиката, учредена същата година именно заради нея и която през 1996 г. – година след неочакваната смърт на певицата – започва да носи нейното име: Награда на критиката „Мия Мартини“.[3]
През 1983 г. решава да се оттегли от сцената вследствие на дългогодишни злословия по неин адрес, че носи лош късмет, които възпрепятстват напълно възможността да практикува професията си и с което кариерата ѝ претърпява няколкогодишно затишие. Завръща се през 1989 г. на Фестивала в Санремо с песента Almeno tu nell'universo („Поне ти в цялата вселена“), която я връща към успеха. В последните години на живота си участва още три пъти в музикалната надпревара, като на изданието през 1993 г. е в дует със сестра си Лоредана Берте. Освен на Фестивала в Санремо и на редица други местни и чуждестранни фестивали певицата участва и в Песенния конкурс на „Евровизия“ два пъти, представяйки Италия: през 1977 г. с песента Libera („Свободна“), с която се класира на 13-о място, и през 1992 г. с Rapsodia („Рапсодия“), с която се класира на 4-то място.
47-годишната Мия умира от предозиране с наркотици на 12 май 1995 г. в дома си в Милано (Италия) и е намерена мъртва 3 дни по-късно.[4]