Павликянство
From Wikipedia, the free encyclopedia
Павликянството е религиозно движение, появило се през VII век в Армения и Горна Месопотамия, в контактната зона между Източната Римска империя и Арабския халифат.[1]
За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 г. с основаването на Павликянската държава [2] с център Тефрике – днешен Дивриги в област Сивас, Турция. Павликяните са превъзходни бойци и с арабските си съюзници представляват опасност на източните граници на Византия.[3] Те завладяват територията от град Ефес (50 км южно от град Измир) до град Никомедия (в близост до Цариград).[4] Василий I успява да сломи съпротивата на павликяните и през 871 г. превзима Тефрике.[5] Оцелелите павликяни бягат в Армения и Сирия. През 970 г. павликяните от Сирия са депортирани на Балканите,[6] както и други павликяни преди това през 747 г., 755 г., 778 г. и 872 г.[7][8]