Първа българска държава
Българска държава / From Wikipedia, the free encyclopedia
Първата българска държава (на старобългарски: ︢ ︢), наричана от историците и Дунавска България за различаване от Волжка България, е първоначално ханство,[11] а от коронясването на Симеон I Велики за цар – царство (империя),[12] просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 681 до 1018 г.
Първа българска държава | |
681 – 1018 | |
Континент | Европа |
---|---|
Столица | Плиска (681 – 893) Преслав (893 – 968/972) Скопие (972 – 992) Охрид (992 – 1015) Битоля (1015 – 1018) |
Официален език | прабългарски (до 893) праславянски (до 893) средногръцки (до 893) старобългарски (след 893) |
Религия | езически вярвания, тенгризъм, славянско езичество (681 – 864) православно християнство (след 864) |
Форма на управление | абсолютна монархия |
Хан (Кънѧѕь/Канас/Кан) | |
681 – 700 | Аспарух (първи) |
700 – 718 | Тервел |
803 – 814 | Крум |
814 – 831 | Омуртаг |
Княз (Кнєз / Кнѥз / Кнѣз / Кнѩз) | |
852 – 889 | Борис I |
Цар (Цѣсарь/Цъсѣрь/Цсѣрь/Цѣр) | |
893 – 927 | Симеон I |
997 – 1014 | Самуил |
1015 – 1018 | Иван Владислав (последен) |
История | Средновековие |
Пристигане на Аспаруховите прабългари | 680 г. |
Покръстване на България | 864 г. |
Приемане на старобългарския като национален език | 893 г. |
Симеон Велики приема титлата цар | 913 г. |
Завладяване от Византия | 1018 г. |
Площ | |
Общо (895) | 400 000[5] km2 |
Общо (927) | 305 000[6] km2 |
Общо (1000) | 235 000[7] km2 |
Население | |
По оценка от X век | ок. 900 000 – 1 000 000[8][9][10] |
| |
Днес част от | |
Първа българска държава в Общомедия |
Неин основател е хан Аспарух,[13] който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешните Бесарабия и Добруджа, където се съюзява с местните славянски племена. Категоричната победа на прабългарите в битката при Онгъла през 680 г. води до подписване на мирен договор, с който Византия признава новосъздадената държава и се принуждава да ѝ плаща данък.[14] Столицата първоначално е Плиска, а от IX век – Велики Преслав. След превземането му от Киевска Рус в края на X век се премества в Скопие и Охрид.
Най-голямото си разширение Първото българско царство достига през IX век, когато към първоначалните земи по двата бряга на Долни Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешна Албания, Унгария и Словакия, цяла Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период се наблюдава централизация на държавното управление, тя е съпроводена с обединяването на разнородните етнически групи от населението в средновековната българска народност, чийто език се развива на основата на славянския.[15]
През 864 – 866 г. при княз Борис I православното християнство става държавно вероизповедание, което води до значителни промени в културния живот на държавата. Това довежда до т. нар. Златен век при цар Симеон Велики. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Източната Римска империя – Константинопол (наричана от прабългарите и славяните „Цариград“).
Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци (маджари), печенеги и руси, водят през различните периоди до разрастване и отслабване на българската държава, което завършва с нейното падане под византийска власт през 1018 г.