Христо Татарчев

Христо Николов Татарчев с псевдоними Докторът^[1] и А. Светомиров^[2] е български лекар и революционер, деец на Българския таен централен революционен комитет, основател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и офицер от Българската армия във войните за национално обединение.^[3]^[4]

Бързи факти Роден, Починал ...

Христо Татарчев
български революционер
Портрет от 1903 г., дело на Димитър Карастоянов
Роден	15 декември 1869 г. Ресен, Османска империя
Починал	5 януари 1952 г. (82 г.) Торино, Италия
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Учил в	Хумболтов университет на Берлин Цюрихски университет
Работил в	Солунска българска мъжка гимназия
Награди	„За военна заслуга“
Семейство
Братя/сестри	Михаил Татарчев Виктор Татарчев
Други роднини	Андрей Татарчев (чичо) Божирад Татарчев (братовчед) Асен Татарчев (племенник)
Подпис
Христо Татарчев в Общомедия

Remove ads

Биография

Ранни години

Христо Татарчев е роден на 15 декември 1869 година в град Ресен, тогава в Османската империя, в богато банкерско и търговско семейство. Негов брат е Михаил Татарчев, а братовчед Божирад Татарчев, също революционери от ВМОРО.

Първоначално учи в Ресен, а от 1882 до 1887 година в Брацигово и в Пловдив. През 1885 година като гимназист в Пловдив участва в подготовката на Съединението, организирано от Българския таен централен революционен комитет.^[5] По препоръка на началника на тайната полиция на БТЦРК Спиро Костов за агенти и куриери на комитета са приети Христо Татарчев, Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев.^[6]

Включва се като доброволец и в последвалата Сръбско-българска война с Македонския батальон.^[7] Завършва гимназия в Пловдив в 1887 година и заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 година учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 година с дипломна работа на тема „Професионални неврози", която по-късно отпечатва. От средата на септември 1892 година Христо Татарчев е назначен за лекар в българска мъжка гимназия в Солун.

През лятната ваканция на 1893 година Татарчев обикаля големите градове на Македония Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и „положението на страната и главно на българщината“.^[8] През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи,^[9] на които разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни“.^[10] На 23 октомври 1893 година в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събират Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За образец на устава и наредбата на организацията те използват „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов.

Дейност във ВМОРО

На 27 август 1894 Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес. Решава да участва в изборите за църковно-училищен околийски общински съвет в Солун и получава 90% от гласовете, но след манипулация от страна на екзархийската партия не взима поста.^[11]

Христо Татарчев е избран за председател и на Солунския конгрес от лятото на 1896 година. От този конгрес организацията започнала да се нарича БМОРК, като към нея се присъединява и Одринският революционен окръг и се изпраща задгранично представителство в София, за да поддържа тесни връзки с ВМОК, българското правителство и партиите. За първи представители са изпратени Гоце Делчев и Гьорче Петров.

Вследствие от Солунската афера Христо Татарчев е арестуван и осъден на пет години затвор. Заточен е в Подрум кале, заедно с другите ръководители на ВМОРО след аферите от 1901 година. Заедно с Христо Матов и Пере Тошев и други затворници е помилван на 19 август 1902 година, по случай рождения ден на султана.^[12] От Мала Азия д-р Татарчев пристига в Пирея, Гърция, но на 30 август 1902 година е затворен от гръцките власти по скроено обвинение за участие в убийството на гръцки лекар. Освободен е през октомври същата година под натиска на България^[13], където и отива, за да стане член на задграничното представителство на ВМОРО.

Между 2 и 4 януари 1903 година в Солун се провел втория Солунски конгрес на организацията, който взел решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приели решенията и заработили за подготовката му. Христо Татарчев и Христо Матов оглавили създалото се в началото на 1903 година благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско. След въстанието те връчват „Мемоар на Вътрешната организация" на българската и световната общественост, в който е описан хода на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. Турското правителство се свързва с Христо Татарчев, като иска от него проект за реформи в Македония и Одринско, който той своевременно съставя и праща чрез посредник. Влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 година, където е избран за съветник на задграничното представителство, заедно с Тодор Лазаров, Пейо Яворов и Христо Силянов. След Младотурската революция открито подкрепя Съюза на българските конституционни клубове, но не участва в дейността му. В 1910 година е избран за запасен член на Централния комитет на ВМОРО.^[14]

Обществена дейност

Христо Татарчев е лекар, санитарен подпоручик в българската армия през Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Носител е на народен орден „За военна заслуга“.^[15] За 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание изнася реч в Крушево.

След двете национални катастрофи на България Христо Татарчев продължава да се занимава с революционна дейност. През есента на 1920 година участва в създаването на Македонската федеративна организация.

Участва като делегат от Пловдивското македонско братство в обединителния конгрес на Македонската федеративна организация и Съюза на македонските емигрантски организации от януари 1923 година.^[16]

Неразбирателството му с Тодор Александров е причина да напусне България и да се засели със семейството си в Торино. Пише мемоарите си, а през цялото време до Втората световна война пише статии за вестниците „Македония“, „Заря“, „Вардар“. Става близък приятел на Иван Михайлов. Заселва се временно в родния си Ресен след анексията на Македония през април 1941 година от България. По-късно се връща в София, но през 1943 след бомбардировките се мести в Нова Загора. През 1944 г. германците му предлагат поста на президент на Независима република Македония, но той отказва.^[17] След войната в резултат на започналата комунистическа политика на репресии и македонизация заминава за Торино и там умира в изгнание на 5 януари 1952 година.^[18]^[19]

На д-р Христо Татарчев са наречени улици в Благоевград^[20] и в Скопие.^[21]

В София е издигнат е паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев в алеята на опълченците в Централните софийски гробища и на 23 октомври 2010 година костите му са положени в него с официална церемония.^[22]^[23]

Спомените му за първия централен комитет на Вътрешната организация са публикувани (1927) от Любомир Милетич в книга IX от поредицата „Материали за историята на македонското освободително движение“.

Remove ads

Мисли на Христо Татарчев

Македонци

„

Идеята за свободата на Македония се появи у македоно-българския народ по силата на оня неотменим в живота на народите универсален закон за развитие и конкретизация на мисълта и волята като народностно самопознание и историческа реалност. Македоно-българският народ, след като се освободи от духовно-културния гнет, за което той е дал най-светли фигури, като бр[атя] Миладинови, Жинзифов и пр. не можеше да остане вече индеферентен спрямо господствуващите на родната му земя политико-социални условия. Затова идеята за свобода за него бе една насъщна необходимост за проява на неговия дух и воля безпрепятствено в живота. Тая необходимост, именно, го застави да напусне вековната си пасивност и да прибегне до ония методи и действия, които бяха санкционирани от световната история за свобода и от самия живот. Тоя негов блян се обективизира най-сетне в началото на 1893 г. във форма на конспиративна организация – ВМОРО. Солун стана пак не само родно нейно място, а още и център на революционната ѝ дейност.^[24]

“

Основаване на ВМОРО

„

Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би магла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи... Като се установихме върху целта на нашата организация, в същото време се заловихме да изработим и устава на организацията. Имахме на ръка един том „Записките“ на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на тоя устав да изработи проект на нашия устав...

“

Илинденско-Преображенско въстание

„

Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност... Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, – актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник – пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, – който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.^[26]

“

Формирането на българската народност

„

Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току-що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването ѝ, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят...

Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун-Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски – 916, чието име носи нашата Алма матер – българския университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия – 1767 г.^[27]

“

Remove ads