Въстание на комитопулите

Въстанието на комитопулите е движението срещу Византия, което се заражда в периода 969 – 976 г. в югозападните предели на Първото българско царство под ръководството на братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Въстанието е предизвикано от руското нашествие по Долен Дунав и завладяването на Източна България от византийците (968 – 971 г.) и набира сили след смъртта на византийския император Йоан I Цимисхий (976 г.). То дава тласък за възхода на цар Самуил и десетилетните му войни с наследника на Цимисхий, Василий II.

Въстание на комитопулите
Българо-византийски войни
Информация
Период	1018

От XIX век до днес продължават дискусиите между някои историци за характера на въстанието и на държавата, управлявана от Самуил. В днешно време е широко застъпено (включително и в България) схващането за управлението на Самуил като пряко продължение на Първата българска държава. В Северна Македония, в съответствие с господстващата доктрина, се приема, че комитопулите дават начало на средновековно македонско царство с небългарски характер.

Предистория и поява на комитопулите

В края на царуването на Петър I североизточните български земи са нападнати от киевския княз Светослав^[1]. Цар Петър умира на 30 януари 969 г.^[2] и оставя България без владетел, тъй като синовете му, Борис и Роман, се намират в Константинопол по силата на по-ранно споразумение с Византия^[3]. В този период на междуцарствие изпъкват синовете на комит Никола (т. нар. „комитопули“) Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които, по думите на византийския хронист Йоан Скилица, „замисляли въстание и внасяли смут в българската държава“^[4]. Византийското правителство реагира на тези брожения, като позволява на Борис и брат му да се завърнат в страната си.^[5] Новият цар Борис II не успява да се противопостави на Светослав и приема ролята на подчинен съюзник на русите.^[6] През 970 г. руско-български войски нападат византийските владения в Тракия и предизвикват император Йоан Цимисхий да предприеме контранастъпление през Стара планина. През април 971 г.^[7] българската столица Велики Преслав е превзета, а няколко месеца по-късно русите са изтласкани от Подунавието^[8], което е превърнато във византийска провинция^[9]. Плененият Борис II е отведен (заедно с Роман) в Константинопол и принуден да се откаже от царската корона^[10]

Особеният стил на основния източник за събитията, Йоан Скилица, не позволява еднозначно тълкуване на разказа му. Затова част от историците подлагат на съмнение както твърдението, че синовете на цар Петър I са заложници в Константинопол преди 971 г., така и че появата на комитопулите се отнася към 969 г. Съгласно с този възглед Самуил и братята му се издигат едва през 976 г.^[11]

Въстанието през 976 г. и неговите последици

Югозападните предели на българската държава остават извън обсега на руските нашествия и византийските завоевания^[12]. Въпреки това, след превземането на Преслав и развенчаването на българския владетел византийските управници приемат, че на българското царство е сложен край. Затова през 976 г., когато от областта около Охрид и Преспа (където се пресичат границите на днешни Северна Македония, Албания и Гърция) започва борба срещу византийското господство, в Константинопол това се възприема като „метеж“ (на гръцки: άποστασία) срещу законната власт на василевса.^[13]

Начело на въстанието са комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил^[4]. За резултатите от тяхното движение през 969 г. са изказани различни предположения, някои от които твърде противоречиви, поради оскъдността на историческите извори (вж. по-долу). Допуска се, че още от 969/971 г. синовете на комит Никола установяват своеобразно четиривластие в част от Западна България^[14]. Предположението, че те разделят подвластните си земи и управляват отделни области^[15], е спорно^[16], също както и тезата, че след падането на Преслав са признали формално властта на византийския император^[17].

Комитопулите се възползват от смъртта на император Йоан Цимисхий (януари 976 г.) и последвалите я междуособици във Византия. Докато младият византийски император Василий II е зает с война в Мала Азия срещу претендента Варда Склир, българите опустошават голяма част от балканските му владения, в т. ч. Тракия, околностите на Солун, Тесалия и Пелопонес.^[18][19] Комитопулите възстановяват българските държавни институции. След падането на Преслав и Дръстър под византийска власт българската патриаршия се премества в Сердика, по-късно във Воден и накрая в Охрид^[20]. След бягството си от Византия, към 978/979 г. Петровият син Роман е провъзгласен за цар^[21]. Смята се, че към този момент двамата по-стари комитопули са вече мъртви. Давид е убит още в началото на въстанието при нападение на власи южно от Преспа, а Мойсей загива при опит да превземе Сяр^[4][22]. Арон и Самуил запазват водещото си положение в страната при царуването на Роман^[23].

Въстанието на комитопулите води до продължителни войни с Византия, чието начало е сложено с успешната българска обсада на Лариса. Първоначалните успехи на Самуил и братята му водят до първия от многобройните походи на Василий II срещу българите, който завършва с провал за византийците в битката при Траянови врата през 986 г.^[24]

Спорове относно същността на държавата на комитопулите

Въпросът за характера на въстанието и предхождащите го събития е обект на научни дискусии, започнали още през XIX век. Една от първите теории е издигната от българския историк Марин Дринов, а по-късно развита и видоизменена от изследователи като Иречек и Златарски. Тя гласи, че бунтът на Самуил и братята му е започнал още през 963 или 969 г. и е бил насочен срещу централната власт в Преслав. Застъпниците на тази теория вярват, че вследствие от действията на комитопулите се е обособила Западна българска държава.^[25] В началото на ХХ век със сръбската експанзия в Македония, сръбският учен Божидар Прокич изразява схващането, че въпросната държава всъщност не е била българска, а славянска, т.е. македонско-сръбска. От този извод се развива теория за нейна славяно-македонска същност и че населението ѝ е било народ, различен от българите.^[26] Тази теория е възприета в Югославия още между двете световни войни, а по-късно е продължена и интерпретирана в духа на македонизма в Северна Македония.^[27][28]

Според историографията в Северна Македония от по-ново време въстанието на комитопулите през 969 г. е резултат от и доказателство за съществуването на отделен македонски народ през средновековието, който е искал да се освободи от българско господство.^[29][30] Водещи български историци, а също и руски и американски учени, отхвърлят това схващане^[31]. За тях областта Македония, наред с Мизия и Тракия, е „териториалното ядро“ на българската славянска народност, чието изграждане завършва към началото на X век^[32], и следователно Самуиловата държава е държава на българите^[33]. В по-нови исторически трудове се отхвърля и схващането за „Западна българска държава“ като остаряло и невярно^[34].

Западноевропейската и руската медиевистика, независимо от някои нюанси, разглеждат движението и държавата на комитопулите като български.^[35][36] Понякога споровете около произхода на комитопулите се отбелязват, а понякога се оценяват като второстепенни или научно неиздържани^[37]. Все пак дискусиите между историците оставят отпечатък в издания като „Большая советская энциклопедия“, където има статия със заглавие „Западно-Болгарское царство“^[38], и енциклопедия „Британика“, където пише за Самуил, че е „tsar of Western Bulgaria, or Macedonia“ („цар на Западна България, или Македония“)^[39].

Цитирана литература

Препратките към интернет-страници извън Уикипедия са активни на 7 декември 2007 г.

• Пириватрич, С., Самуиловата държава. Обхват и характер, Изд. „АГАТА-А“, София 2000, ISBN 954-540-020-X
• Златарски, В., История на българската държава през средните векове, Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852 – 1018), I изд. София 1927; II изд., Наука и изкуство, София 1971, под ред. на Петър Хр. Петров (посетен на 7.1.2008)
• Божилов И., Гюзелев В., История на средновековна България VII-XIV в., Анубис, София, 1999, ISBN 954-426-204-0
• Николов, Г., Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.), Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, ISBN 954-430-787-7
• Мутафчиев, П., Мутафчиева В., История на българския народ. От наченките на човешкия живот по нашите земи до българското Възраждане, Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, София 1995, ISBN 954-430-307-3
• Панов, Б., За етногенезата на македонскиот народ, в: „Гласник на институтот за национална историја“, XVI/3, 1972
• Апостолски, М. (ред.), 1000 години од востанието на Комитопулите и создаването на Самуиловата држва – зборник на материјали од научна средба одржана во Преспа од 10 до 15 октомври 1969 година, Институт за национална историја, Скопје, 1971
• Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, Изд. „Просвета“, София 1995, ISBN 954-01-0476-9
• Подбрани извори за българската история, Том II: Българските държави и българите през Средновековието, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, ISBN 954-9942-40-6
• Божилов, Ив., България в епохата на цар Самуил, сп. „Исторически преглед“, 1999, кн. 5 – 6, с. 190 – 203
• Микулчиќ, Иван. Средновековни градови и тврдини во Македонија. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 1996.
• Ćorović, Vl., Istorija srpskog naroda Архив на оригинала от 2007-08-04 в Wayback Machine., Internet Izdanje, Beograd 2001 (посетен на 7.1.2008)