Велика Морава
From Wikipedia, the free encyclopedia
Remove ads
Велика Морава или само Морава (на сръбски: Велика Морава или Velika Morava) е река в Сърбия, десен приток на Дунав. Дължина 185 km (с дясната съставяща я река Южна Морава 480 km), площ на водосборния басейн 37 444 km².[1]
- Вижте пояснителната страница за други значения на Морава.
Remove ads
Историческа справка
Историческото средновековно име на цяла Морава от юг на север, т.е. Южна и Велика Морава е Българска Морава, а Западна – Сръбска.[2] През Средновековието по протежение на Велика Морава се е простирала Българската гора.[3]
Географска характеристика
Извор, течение, устие
Река Морава се образува на 139 m н.в. от сливането на двете съставящи я реки Западна Морава (лява съставяща, 184 km, 15 849 km²) и Южна Морава (дясна съставяща, 295 km², 15 469 km²),[4] на 1,5 km северозападно от град Сталач, в югоизточната част на Сърбия. По цялото си протежение Морава тече в северна посока (с леко отклонение на запад) през плодородната и гъсто заселена Моравска равнина, в широка долина, където се разделя на ръкави и силно меандрира. Велика Морава е типична меандърна река. От Сталач до Дунав разстоянието по права линия е 118 km, а дължината на реката по меандрите ѝ е било 245 km, а сега 185 km, което я прави по този показател най-наситената меандърна река в Европа. Долината на Велика Морава се поделя на две части от Баграданската клисура – Горноморавска и Долноморавска котловина. Горноморавската котловина е най-широка при Ягодинското поле. Дъното на долината в горноморавско (в по-голямата си част припокриващо се с Поморавски окръг) е широко до 20 km, а при Свилайнац – 10 km. Долноморавската котловина е част от т.нар. Подунавие и преди 200 хил. години е била дъно на воден басейн, залив на Панонско море. Широчината на коритото на реката варира от 80 до 200 m, а дълбочината – до 10 m. Речното корито е непостоянно и реката често го изменя. На местата на предходното ѝ протичане се образуват езерца (старици), наричани моравища/е, откъдето произлиза и името на реката. На 47 km преди устието на Велика Морава в Дунав, от нея се отклонява ляв ръкав, който се слива с река Раля и край град Смедерево се влива в Дунав. Влива се отдясно в река Дунав), при нейния 1105 km, на 65 m н.в., на 8 km североизточно от град Смедерево.[1]
Водосборен басейн, притоци
Водосборният басейн на Велика Морава е с площ от 37 444 km² (4,58% от водосборния басейн на Дунав), като обхваща южните, югоизточните и югозападни части на Сърбия, западните части на България (1237 km², 3,3% от целия водосборен басейн на реката), източните части на Косово и малък участък от крайната източна част на Черна гора. Водосборният басейн само на Велика Морава е с площ 6126 km², което съставлява 16,36% от целия водосборен басейн на реката.
На изток водосборния басейн на Велика Морава граничи с водосборните басейни на реките Млава, Тимок, Огоста и Искър (десни притоци на Дунав, на югоизток и юг – с водосборните басейни на реките Струма и Вардар (от басейна на Егейско море), югозапад – с водосборния басейн на река Дрин (от басейна на Адриатическо море), а на запад – с водосборните басейни на реките Дрина и Колубара (десни притоци на Сава) и Раля (десен приток на Дунав).[1]
Основните притоци:
- леви – Западна Морава (308 km, 15 849 km²), Лугомир (57 km, 446 km²), Лепеница (48 km, 625 km²), Ясеница (79 km, 1388 km²);
- десни – Южна Морава (295 km, 15 469 km²), Ресава (65 km,744 km²).
Хидроложки показатели
Велика Морава има предимно дъждовно и снежно подхранване с ясно изразено пролетно пълноводие и лятно маловодие. Често явление през пролетта са епизодичните прииждания в резултат на преждевременно затопляне и бързото снеготопене във водосборния ѝ басейн. Среден годишен отток в устието 255 m³/s. Около 120 m³/s е приносът на Западна Морава, близо 100 m³/s на Южна Морава, а останалите 35 m³/s – на останалите притоци на Велика Морава.[1]
Remove ads
Стопанско значение
През 1966 година започва изграждането на хидромелиоративни съоръжения по протежение на реката с цел предотвратяване на честите наводнения. В резултат на изградените 18 на брой малки язовири и пресичането на 23 меандъра, до 1980 година дължината на реката е коригирана (намалена) с 60 km – от 245 на 185 km. Планът за коригиране на речното корито, предвижда дължината на реката да се скъси на 152 km и да стане изцяло плавателна, но икономическата криза в Югославия през 80-те години на 20 век, последвана от започналото разпадане на югославската федерация през 90-те години на века осуетяват тези намерения. Днес само 3 km от устието на реката са плавателни, а с началото на хидромелиоративните мероприятия през 1966 се е предвиждало цялата ѝ дължина до Сталач да стане плавателна. Историческите сведения съобщават, че реката се е ползвала като плавателна от устието ѝ до Чуприя.
След Баграданската клисура – по горното течение на реката, в горноморавската котловина преминава основната пътна инфраструктурна артерия на Сърбия – Автомагистрала А 1. До рухването на Югославия сръбското държавно ръководство не се е отказвало от плановете си за изграждане на геостратегически коридор, свързващ Белград със Солун – плавателен канал Дунав – Морава – Вардар – Бяло море.
Селища
Долината на реката е гъсто населена и в нея са разположени множество селища, като най-големите са: Чичевац, Обреж, Парачин, Чуприя, Ягодина, Бързан, Лапово, Марковац, Свилайнац, Велика Плана, Кранево, Осипаоница, Пожаревац и Смедерево.
История
Население
До началото на 19 век по долината на река Велика Морава населението е преимуществено българско. То е ново и придошло през 17 и 18 век от по-южните български земи – Косово, Българска Морава, Македония. Наричано от водачите на първото сръбско въстание в Белградския пашалък сърбиянци, то участва активно в борбите за освобождение от османска власт. Постепенно, понякога първоначално и брутално, то е подложено на асимилация и сърбизация.[5]
Античност
През античността долината на Велика Морава е населявана от тракийски племена – мизи, трибали и др. В територията на областта има келтско проникване след 300 г. пр.н.е. След римската колонизация, областта влиза в границите на римската провинция Горна Мизия. След 3 век областта е жертва на готски опустошения, а след разделянето на Римската провинция на две, долината на Велика Морава е включена в Източната Римска империя.[6]
Средновековие
След 6 век започва славянското проникване на юг от Дунава. Долината на Велика Морава е основна пътна артерия за проникване на южните славяни към Косово, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Пелопонес.[5] В областта се заселва славянското племе от т.нар. българска група моравяни или моравци, а на десния ѝ бряг покрай Дунав се заселват други славянски племена от българската група – браничевци и кучани.[7]
По време управлението на хан Крум областта е административно-политически присъединена към Първата българска държава.[8] От 9 век насетне, населението по долината на река Велика Морава участва във формирането на българската народност.[9] По време на Втората българска държава в долноморавско се образуват две български исторически области – вляво по течението на реката Белградска с център Белград, а вдясно Браничевска с главен град Браничево (днешен Костолац).[8]
Етническа граница
След обсадата завършила с превземането на Белград през 1521 от османците, старото българско население от областта /от 1522/ е изселено от Сюлейман Великолепни по Виа Милитарис в Източна Тракия.[10] Спомен от това преселване е село Белград в покрайнините на Цариград,[7] където преди е нямало българско население.
Обичайно Морава се сочи от пътешествениците по време на османското владичество за етническа граница между българи и сърби.[11] Примерно Джон Бърбъри през 1664 – 1666 в пътеписа си разказва
| „ | От Ягодина по хубав и здрав мост преминахме река Морава, която разделя Сърбия от България. | “ |
Почти всички исторически сведения на пътешественици по Виа Милитарис в периода 16 – 18 век свидетелстват за това:
- Бенедикт Курипешич (1530)
- Корнелий дьо Шепер (1533)
- Жан Шено (1546)
- Анри II (1547)
- Антун Вранчич (1553)
- Ханс Дерншвам (1553)
- Ожие Гислен дьо Бюсбек (1553)
- Мелхиор фон Зайдлиц (1559)
- Антонио Пигафета (1567)
- Стефан Герлах (1573 – 1578)
- Пиер Ласкалопие (1573)
- Саломон Швайгер (1578)
- Волф Андреас фон Щайнах (1583)
- Мелхиор Безолт (1584)
- Рамбери (1584)
- Райнхолд Лубенау (1587)
- Хенри Кевъндиш (1589)
- Ханс Зайдел (1589)
- Томас Глоувър (1589)
- Фредерик Креквик (1591)
- Вратислав от Митровица (1591)
- Льофевър (1611)
- Адам Венер фон Крайлсхайм (1616 – 1617)
- анонимен автор /като участник във френското посланичество за Цариград на Луи дьо Е.Барон дьо Корманен/ (1621)
- Венсан Стохов (1630)
- Георг Христов фон Найчиц (1631 – 1634)
- А. Пуле (1657)
- М. Кикле (1657)
- Конрад Якоб Хилтенбранд (1657 – 1658)
- Християн фон Валсдорф (1660 – 1663)
- Джон Бърбъри (1664)
- Паул Тафнер (1665 – 1666)
- анонимен францискански автор (1665)
- ананомен автор (1671)
- Христоф фон Киндсберг (1672)
- Ханс Хьонес (1673 – 1674)
- Луиджи Марсили (1673)
- Джовани Беналя (1673)
- анонимен автор (1690)
- генерал Д`Арш (1700)
- Симпел Нигел (1700)
- Герхард Корнелиус Дирш (1711) слага границата на изток между Суха планина и Нишава
- анонимен автор /като участник в Римското императорско посолство на граф Вирмонд до Високата порта/ (1719) също слага границата на изток от Ниш
- Йохан Кемпел (1740)
- капитан Шаг (1741)
- Ованес Товмаджиян (1750)
- Хугас Инджеджиян (1789)
Гаврил Занетов в книгата си „Населението по долината на Велика Морава“ (1918) извежда следните заключения:
- В края на 17 век долината на реката е опустяла, като староседелците се изселили в т.нар. Голямо сръбско преселение (в което участват християни, включително българи и албанци[12]) на север към Военната граница;
- След 1688 австрийците взели да нахълтват в Моравската долина, а от 1717 до 1738 владеят напълно Белградския пашалък /с малко по различни граници от този в началото на 19 век/, което им позволява да привличат нови заселници по долината на Велика Морава от южните български земи като Косово, Българска Морава и Македония.
- В началото на 18 век по долината на Велика Морава се заселват малко сърби от Новопазарско, Черна гора, Босна и Херцеговина, както и малко българи от Тимошко.
- Процесът на прииждане на ново население по долината на Велика Морава продължава и през 19 век, но като цяло населението запазва своя преимуществено български облик и бит, предвид и на произхода му. Незначителният сръбски етнически елемент се претопява сред останалото население, образувайки специфичния косовско-моравски говор, който отива на около 20 km западно от Велика Морава. На запад от реката българския език е по-чисто запазен.[13]
В капиталния си труд „Западни български земи и Сърбия“, Гаврил Занетов описва подробно българското равностойно участие в първото въстание в Белградския пашалък, както и последвалата го асимилация и сърбизация на населението в т.нар. Подунавие – западно (в средновековната Белградска област) и източно (в Браничевска област) от Велика Морава.
Левият бряг на Велика Морава
В историографията се е наложило становището, че Морава е етническа граница между българи и сърби.[11] В късното средновековие почти всички пътешественици преминаващи през българското землище по Виа Милитарис сочат Морава за западен предел на българската народност. С няколко изключения, тези пътешественици не са етнографи, а и целта на пътуванията им не е извършването на етнографски изследвания.[7] Обикновено те отразяват в своите записки непосредствените си впечатления от видяното и чутото, без да го подлагат на критичен анализ. Пример в това отношение е Мелхиор Безолт, който пише:
| „ | при Ягодина минахме водите на Морава, която на това място разделя Сърбия от България | “ |
Граница между Сърбия и България
Мелхиор Безолт през 1584 година отбелязва река Велика Морава като деляща две земи – Сърбия и България. В уточнението си към изложеното, той пише и следното:
| „ | както това се приема изобщо | “ |
[5] Внимателните и детайлни етнографски проучвания от по-късни периоди, забелязват българското население и по левия (западен) бряг на реката.[5][13][14][15][16]
Българи оттам Морава
Задълбоченото вникване в етническата картина по долината на Велика Морава на база и други данни, включително специализирани изследвания като тези на Гаврил Занетов, разкриват друго – българската народност се разпростира на около 20 – 40 km западно от реката, покривайки плодорните равнини земи по долината ѝ.[8] Това обстоятелство се установява по говора, някои исторически сведения и документи. Пътешественика Браун (англ. Brown) на устието на Лепеница в тогавашното село Баточина, сега община Лапово, през 1669 година констатира промяна в женската народна носия:
| „ | Тук жените носят един вид високи шапки „конги“, и на нея, както и на челото – всякакви пари. Една българка тук ми благодари за една голяма монета, която присъедини към накита на главата си | “ |
Авторът прилага и изображението на жената и отдолу забелязва: жена от България.[5] Изложението на Върховния комитет за състоянието на Западните покрайнини (1930 – 1931), предназначено за Обществото на народите, сочи:
| „ | Тия зони (Западните покрайнини), както това се знае от учените географи и историци, не са днес крайните западни български земи, населени с чисто (изключително) българско население. И днес продължават да са такива Моравско и Тимошко, а някогаш във време зараждането на сръбската държава (близо 300 години преди това е създадена Българската държава на Балканския полуостров) – земите с българско население се простираха на запад от днешната сръбска столица, Белград. Самото име на тоя град говори за българския му произход и характер. Едвам в края на средните векове се простира сръбското влияние на изток от Морава, като все пак учените и пътешествениците от времето на 17 и 18 векове продължават да констатират смесицата от българи и сърби в земите по левия (западен) бряг на Морава | “ |
Говор
По време на научната си обиколка в Моравската област, Анастас Иширков отбелязва следното:
| „ | Доводи исторически и географски за владение над Българоморавско могат да представят приблизително еднакви и Сърбия, и България, но нашата сила в доводи може да ни даде най-вече диалектологията. | “ |
[18] Населението по долината на Велика Морава комуникира на косовско-моравски говор, наричан още и косово-ресавски диалект. Това обстоятелство е установено от трима български учени езиковеди (Беньо Цонев, Стефан Младенов, Стоян Романски) по време на Научната експедиция в Македония и Поморавието.[19] Всички сръбски учени също сочат специфичния косово-ресавски говор на това население, причислявайки го към т.нар. старощокавски сръбски диалекти (Разпространение на косово-ресавския диалект според сръбската диалектология) Архив на оригинала от 2011-07-07 в Wayback Machine.. Беньо Цонев и Стефан Младенов[20][21][22] в капиталния труд „История на българския език“, категорично определят косовско-моравския говор за краен западен диалект на българския език.[23][24][25][26] Кръстьо Мисирков определя българо-сръбската езикова граница така:
| „ | С български славяни, след заселването на Балканския полуостров със славяни, беше заселен не само десния, но и левия бряг на река Морава, т.е. целия ѝ басейн на запад до водоразделите на Морава и Колубара и на Сръбска Морава и Ибър | “ |
Езикови данни за този факт съдържа дори името на днешната столица на Шумадия – Крагуевац, което произлиза от прабългарското название на вид ястреб, ползван за лов в тези слабонаселени места по времето на Първата българска държава.[28] Името на големия автомобилен завод „Застава“ в Крагуевац, също е показателно в тази историко-етнологическа насока.
След Деветосептемврийския преврат, на българската научна общност по диалектология и е наложено по марксически идеологически съображения названието преходни говори за българските говорни диалекти в Сърбия. За видните български диалектолози от този период, тези български говори стават преходни говори[29] по външнополитически идеологически съобръжения спрямо Югославия.[30]
Марксическа историография
След Деветосептемврийския преврат в България и налагането на народната власт в ФНРЮ, се взема държавен курс и от двете страни по поръка от Коминтерна към създаване на македонска нация и съграждане на южнославянска федерация. На практика въпроса с българския характер на населението по долината на Велика Морава е забравен и е тема табу в двустранните отношения в контекста на братския интернационализъм между пролетариата на южнославянските народи. Едва след разрива между СССР и Югославия през 1948 година настъпва охлаждане в отношенията между България и Югославия, но това не довежда до каквато и да е промяна в българската държавна политика в насока защита на българското население в Югославия, т.к. междудържавните отношения се разглеждат през призмата на междупартийните такива и то в контекста на идеологическите постулати на марксизма в българската марксическа историография. За последната, българи по долината на река Велика Морава никога не са съществували, а информация за книги на тази тема няма за граждани дори в картотеката на Народната библиотека[31]
Remove ads
Значение
Значението на реката и долината по Велика Морава е многостранно. Освен стопанско, реката и долината имат историко-географско, геополитическо и геостратегическо измерение за Балканите.[30]
Историко-географско
В исторически план долината на Велика Морава през средновековието до началото на 19 век е владение преимуществено на България или Византийската и Османската империя. Сърбия в началото на 19 век постепенно успява да овладее долината на Велика Морава. Това ѝ позволява:
- да установи контрол над Тимошко и да го присъедини през 1833 година;
- да анексира Поморавието окончателно през 1878 година, последвано от Сръбско-българската война;
- в началото на 20 век (1912 – 1913) да завладее днешно Косово и Вардарска Македония (проникването освен през Поморавието, е и по Поибрието);[30]
Геополитическо
Владението и контрола през средновековието от страна на България, Византия и Османската империя на долината на Велика Морава позволява свободен достъп за политическо, културно, търговско и военно взаимодействие на трите държави с Централна Европа.[8][30]
По силата на Кючук Кайнарджашкия мирен договор на Руската империя и се удава да стане гарант и застъпник за правата на православните християни на Балканите. Руските външнополитически амбиции нарастват неимоверно, и геополитическа цел № 1 на руската външна политика в този период се превръща установяването на контрол над проливите (Босфор и Дарданели), който да бъде последван от евентуален руски имперски териториален излаз на т.нар. топли морета.
Последвалата руско-турско война установява руско-турската граница на Днепър, с което Руската империя опира о българското землище. С оглед постигане на основната си външнополитическа цел, руската дипломация пристъпва към активизиране на усилията си за привличане на своя страна на едноверните православни славяни на Балканите. Тактиката е граничните райони да се побунват.
Първото въстание в Белградския пашалък е в резултат и на активизиралата се руска външна политика в тази насока. Въстанието е улеснено и подкрепено от руски военни части във Влашко. Инвазията на Наполеон в Русия води до поражение за въстаниците, но последвалото развитие на руско-турските отношения след Виенския конгрес (Акерманска конвенция, Одрински мирен договор) в крайна сметка води до предоставяне на автономен статут на Белградския пашалък през 1830 година. Автономията е за цялата територия на пашалъка, и не отчита етническите различия на населението в западната и източната му половина, и в частност на това по долината на Велика Морава.[32]
През декември 1838 Княжество Сърбия се сдобива с конституция, а от 1844 и с национална външнополитическа доктрина – Начертание. Основната сръбска външнополитическа експанзия е насочена към българските земи в Османската империя. Това направление се споделя от Австрийската империя и Русия, като всяка от великите сили преследва свои си външнополитически цели. Първата желае да ползва Сърбия като таран, за да придобие Солун и излаз на Бяло море, след което да включи сърбите от княжеството в пределите си, обединявайки ги с другите си южнославянски поданици. Русия иска да ползва Сърбия двуяко – за възпиране на австрийската експанзия на Балканите, а същевременно и като съюзник в борбата си за проливите срещу Османската империя.[33]
В крайна сметка след серия войни (Сръбско-турска война, Руско-турска освободителна война, Балкански войни), Сърбия благодарение най-вече на транспортно-комуникационния си коридор и контрол над долината на Велика Морава, успява да утрои територията си. Сараевския атентат слага началото на Първата световна война и за двата военно-политически блока (Централни сили и Антанта) въпроса с осъществяването или не, на сухопътен коридор по Виа Милитарис се превръща в жизненоважен и решаващ за крайния изход на войната. Коридорът преминава по долината на Велика Морава.[34]
Централните сили се оказват в по-изгодно положение спрямо България за привличането ѝ за съюзник на своя страна. България има своите етнически и исторически права над района на Поморавието.[34] Тайната българо-германска спогодба урежда съвместния контрол над долината на Велика Морава, като австро-унгарско-българската граница минава по реката.[35] Пред българското правителство и премиер Васил Радославов остава да седи задачата по окончателното и трайно уреждане на българския национален въпрос, и в частност този за съдбата на българското население и територия по долината на река Велика Морава. Решението на този въпрос позволява осъществяването на пряк коридор и връзка на България чрез Унгария със страните от Централна и Западна Европа, така както е през средновековието.[34]
Геостратегическо
Геостратегическото владение и контрол над долината на Велика Морава позволяват на Сърбия освен да утрои територията си в рамките на по-малко от столетие, но и да оглави новата държава наречена Кралство на сърби, хървати и словенци след Първата световна война. След преименуването на кралството на Югославия е въведено ново административно-териториално деление, по силата на което се образуват две административни единици – Моравска и Дунавска бановина, обхващащи територията по долината на Велика Морава. Югославската външна политика като продължение на сръбската такава е откровено и изявено антибългарска и цели възпрепятстване и осуетяване на каквито и да е български претенции към западните български земи (включително и Западните покрайнини) и Вардарска Македония. Своеобразен връх на тази политика е Балканската Антанта. Това довежда до Марсилския атентат.[30]
След Втората световна война, парижките договорености потвърждават статуквото от Първата. Югославия се управлява от комунисти, които продължават по същество предходната сърбошовинистична политика на потискане правото на национално самоопределение на народите в Югославия. Подобно на румънската политика по изграждане на канала Дунав – Черно море и Социалистическа република Сърбия в рамките на Югославската федерация пристъпва към изграждане на подобно съоръжение: канал Дунав – Бяло море (Канала Морава-Вардар) Архив на оригинала от 2009-02-26 в Wayback Machine. през Македония, целящ задълбочаването на геостратегическата изолация на България. В крайна сметка начинанието е забавено по икономически причини, а след започналия процес на разпадане на бивша Югославия през 90-те години на 20 век и окончателно провалено.
След Косовската криза, последвана от обявяване независимостта на Косово с признаването му от повечето държави в ЕС, присъединяването на Сърбия към съюза остава все така проблематично. Това обстоятелство изостря пречките пред международната търговия и придвижване през Сърбия между страните в ЕС и тези от Ориента и Централна и Западна Европа, осъществявано най-вече по главния международен път преминаващ през долината на Велика Морава. Като алтернатива, България разглежда изграждането на моста Видин – Калафат с пътя през Румъния, както и реализацията на Паневропейски транспортен коридор 8.[30]
Remove ads
Вижте също
Галерия
Велика Морава при Лапово
Велика Морава при Лапово
Велика Морава при Варварин
Източници
Външни препратки
Литература
Wikiwand - on
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Remove ads