Димчо Дебелянов

Димчо Велев Дебелянов (роден като Динчо Дебелянов) е български поет, автор на лирични и сатирични стихотворения, публикувани в различни периодични издания.

Димчо Дебелянов
български поет
Роден	Динчо Дебелянов 28 март 1887 г. Копривщица, Княжество България
Починал	2 октомври 1916 г. (29 г.) Горно Караджово, Кралство Гърция
Погребан	Света Богородица, Копривщица, Република България
Националност	България
Учил в	Софийски университет
Литература
Псевдоним	Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор
Период	от 1906 г.
Жанрове	поезия
Направление	символизъм, декадентство
Повлиян	Пенчо Славейков, Франсис Жам, Пол Верлен, Стефан Маларме
Димчо Дебелянов в Общомедия

Биография и образование

Роден е на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на абаджията Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете.^[1] Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.

През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. „Оборище“ № 46, а той учи в Софийската мъжка гимназия.

Творчество

Още на млади години той се запознава с творчеството на Александър С. Пушкин и Александър Блок, чете стиховете на Петко Славейков и се запознава с някои от френските символисти. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани, нарочно или в резултат на правописна грешка, с псевдоним, който по-късно ще минава за негово име по рождение Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно – и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Из нов път“, „Оса“ и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Шарл Бодлер, Пол Верлен, дори – Уилям Шекспир.

Участие във войните

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация, и въпреки предчувствието, че няма да се върне. На 29 януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт с думите: „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“. Там поетът престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден „За храброст“, IV степен.^[2]

През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използва за модел баба Лала Душкова^[3]. Скулптурата „Майка“ е поставена на гроба на поета през 1934 г.

Произведения

• „Аз искам да те помня все така...“ – За пръв път елегията е издадена през 1913 г. във вестник „Смях“ с посвещение „На Зв.“ – Мария Василева, „Звънчето“.
• „Помниш ли, помниш ли...“ – За първи път излиза под заглавието „Елегия“ с посвещение на Мара Карловска в сп. „Родно изкуство“, г. І, кн. 2. от 24 ноември 1914 г., стр. 30. Жанрово е елегия, а изказът е във 2 л., ед. ч. Лирическият аз води диалог със самия себе си.
• „Да се завърнеш в бащината къща“ – Публикувано по времето около последното завръщане на автора в родния му дом през 1912 г.
• „Миг“ – Написано преди заминаването за фронта, стихотворението бележи нов етап в творчеството на поета и предшества цикъл творби, създадени на фронта.
• „Спи градът“ – Елегията е част от стихосбирката „Под тъмни небеса“.

Посмъртно признание

Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. На провежданите ежегодно под патронажа на Дирекция на музеите (Копривщица) и Община Копривщица „Дебелянови вечери“ се връчва Национална литературна награда „Димчо Дебелянов“.

На името на Димчо Дебелянов е наречена улица в квартал „Изток“ в София (Карта). Неговото име носи и морският нос Димчо Дебелянов в Антарктика.^[4]

Галерия

• 
  Родната къща на Дебелянов в Копривщица, днес музей
• 
  Дебелянов (вляво) с художника Георги Машев през 1912 г.
• 
  Ексхумиране и пренасяне на тленните останки на Дебелянов от Демир Хисар до Копривщица, 1934 г.
• 
  Погребението на тленните останки на Дебелянов в Копривщица, 1934 г.
• 
  Скулптурата „Майка“, поставена на гроба на поета Димчо Дебелянов през 1934 г.

Литература за него (основни изследвания)

• Цветан Минков. Димчо Дебелянов. Лом: Печ. „Зора“, 1926.
• Людмил Стоянов. Димчо Дебелянов: Поет на жизнения подвиг. Спомени и впечатления. София: Право, 1926.
• Иван Радославов. Портрети: Теодор Траянов, Трифон Кунев, Димчо Дебелянов. София: Кооп. печ., 1927.
• Михаил Витанов. Фон на религиозност у Димчо Дебелянов. София: С. М. Стайков, 1938.
• Владимир Русалиев. Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов. София: Т. Ф. Чипев, печ. Стоп. развитие, 1939.
• Тихомир Геров. В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов. София: Български писател, 1957.
• Стоян Каролев. Димчо Дебелянов: Литературно-критически очерк. София: Бълг. писател, 1961.
• Светозар Цонев. Поезията на Димчо Дебелянов. София, 1965.
• Георги Марков. Димчо Дебелянов. С., „Народна просвета“, 1974.
• Стоян Илиев. Димчо Дебелянов – между греха и разкаянието. София: Наука и изкуство, 1985.
• Илиана Монова. Проблеми на поетиката на Димчо Дебелянов. Изследване. С., Български писател, 1990, 87 с.
• Страници за Димчо Дебелянов. Творчеството на писателя в бълг. лит. критика. Състав. Панко Анчев. Варна, Андина, 1992, 207 с.
• Донка Правдомирова. Димчо Дебелянов 1887 – 1916. Био-библиография. С., Нар. библ. „Св. св. Кирил и Методий“, 1993, 236 с.
• Валентина Радинска. Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците. С., П.К. Яворов, 1997, 150 с.
• Здравко Дафинов. Чародеецът бохем: Документална хроника за живота и творчеството на Димчо Дебелянов (1887 – 1916). София: Изток-Запад, 2004.
• Ирен Александрова. Приписки между изказа и смисъла: По полетата на Дебелянов. София: Сема РШ, 2004.
• Виолета Русева. Елегии за безутешни дни: Книга за Дебелянов. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2010.
• Димчо Дебелянов: 125 години от рождението на поета. Нови изследвания, архив, спомени. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2013.

Вижте също

• Иванка Дерменджийска-Горинова

Източници

Тази статия се основава на материал от Словото Архив на оригинала от 2003-12-05 в Wayback Machine., използван с разрешение.

https://bulgarianhistory.org/

http://direkciamuzei.com/къща-музей-димчо-дебелянов/