Божествена комедия
поема в 3 части на Данте Алигиери / From Wikipedia, the free encyclopedia
„Божествена комедия“ или само „Комедия“ (на италиански: Commedia, по-късно Divina Commedia) е италианска алегорично-поучителна поема от Данте Алигиери,[N 1] написана в терцини с верижна рима от 11 срички (впоследствие наречени „терцини на Данте“) на флорентински простонароден език.[1]
Божествена комедия | |
Comedìa Divina Commedia | |
Първото печатно издание, озаглавено Божествена комедия, 1555 г. | |
Автор | Данте Алигиери |
---|---|
Създаден | 1308 – 1320 г. |
Първо издание | 1321 14 април 1472 г. |
Оригинален език | флорентински простонароден език |
Издателство в България | Народна култура |
Преводач | Иван Иванов и Любен Любенов |
Начало | Nel mezzo del cammin di nostra vita |
Божествена комедия в Общомедия |
Създадена според критиците между 1304/07 и 1321 г., годините на изгнанието на автора в Луниджана и Романя,[2] тя е шедьовърът на Данте и е универсално смятана за най-известното произведение в италианската литература,[3] за едно от най-великите произведения в световната литература,[4][5] както и за едно от най-важните свидетелства на средновековната цивилизация.
Първоначално произведението е озаглавено от самия автор „Комедия“, както е и в първото печатно издание от 1472 г. Прилагателното „божествена“ е добавено от Джовани Бокачо в Trattatello in laude di Dante, написано между 1357 и 1362 г. и отпечатано през 1477 г. Първото издание, което назовава произведението на Данте „Божествена комедия“ в заглавието, е това на венецианския хуманист Лудовико Долче,[6] публикувано през 1555 г. от Габриеле Джолито де Ферари.
Поемата е разделена на три части, наречени „кàнтики“ (на итал. cantiche): Ад, Чистилище и Рай. Всяка част се състои от 33 песни (на итал. canti) с изключение на „Ад“, съдържаща и уводна песен. Песните се състоят от променлив брой стихове, между 115 и 160, структурирани в терцини.
Поетът разказва за въображаемото си пътуване или по-скоро за „пътуването на ума към Бога“[N 2] през трите сфери на Отвъдното (Ада, Чистилището и Рая[7]), които ще го отведат до видението за Троицата, докато алегорично поемата представя пътуването на душата към Бога.[8] Неговото въображаемо и алегорично представяне на християнския задгробен живот е кулминация на средновековния мироглед, развит в Католическата църква. Данте се опира на средновековната християнска теология и философия, особено томистичната философия, извлечена от „Сума на теологията“ на Тома Аквински.[9] В творбата на Данте водачът му Вергилий е представен като човешки разум, а водачката му Беатриче – като божествено познание.[10]
Творбата веднага пожънва изключителен успех и допринася значително за процеса на консолидиране на тосканския диалект като италиански език. Текстът, от който няма оригинал, е преписван в голям брой ръкописи от първите години на неговото разпространение и до появата на печатарството. В същото време се разпространява практиката на глоса и коментиране на текста (преброени са около 60 коментара и между 100 и 200 хил. страници),[11] давайки живот на традицията на четенията и изследванията на Данте, която никога не е била прекъсвана: така се заговорва за „светски коментар". Обширността на ръкописните свидетелства за Комедията довежда до обективната трудност при дефинирането на текста: през втората половина на 20 век в Италия е съставено справочното издание от Джорджо Петроки за Италианското общество на Данте.[12] Две различни критични издания[N 3] са редактирани от Антонио Ланца (1995 г.)[13] и Федерико Сангуинети (2001 г.).[14] Започвайки от 2018 г., едно ново критично издание, базирано на Лаврентийския код Pluteo XL 12, определен като „най-старият код за сигурна флорентинска идентичност“, е редактирано от Федерико Сангуинети и Елоизия Мандола.[15]
„Комедията“, въпреки че продължава много от характерните начини на средновековната литература и стил (религиозно вдъхновение, дидактична и морална цел, език и стил, основани на визуалното и непосредствено възприемане на нещата), е дълбоко новаторска, тъй като тя, както е отбелязано по-специално в проучванията на Ерих Ауербах, клони към широко и драматично представяне на реалността, изразено и с използването на неологизми, създадени от Данте, като напр. "insusarsi" (издигам се), "inluiarsi" (прониквам) и "inleiarsi" (прониквам духовно).[16]