Христо Караманджуков
български революционер и общественик From Wikipedia, the free encyclopedia
Remove ads
Христо Иванов Караманджуков с псевдоним Горчо Смитков[1] е български учител и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), общественик и книжовник.[2][3][4][5] Караманджуков е водач на ВМОРО в Южна Тракия, организатор в Ахъчелебийско (1900 – 1901),[6] заместник-началник на Чепеларския пограничен пункт на ВМОРО,[7] организатор в Гюмюрджинско (1901)[8] и Малкотърновско и секретар на районната чета на Георги Кондолов.[9] Взима участие в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година като член на Ръководното боево тяло на Ахъчелебийски район, като ръководи VI участък.[10]
След въстанието Караманджуков учи философия и педагогика в Софийския[11] и в Белградския университет,[12] преподава в Сярското българско педагогическо училище (1908/1909), в Цариградската духовна семинария (1909 – 1912),[13] в Педагогическото училище в Дупница (1913/1914) и в гимназията в Ксанти (1919/1920)[12] и се занимава с журналистика.[14]
Участва в Първата световна война (1915 – 1918). След 1920 година се установява в София, където пише в печата, издава вестници и списания, посветени на Родопите,[12] както и спомени и исторически съчинения за революционното движение в Одринския революционен окръг.[15] Като инспектор на просветното министерство в Родопите от 1937 до 1939 година е активист на Дружба „Родина“. Член е на Тракийската организация от 1922 година, на Рило-Родопския съюз, а от 1934 до 1945 година е председател на Тракийския научен институт.[12]
Remove ads
Биография
Семейство и образование
Христо Караманджуков е роден на 14 декември 1876 година в ахъчелебийското село Чокманово,[16] тогава в Османската империя. Той е най-възрастният син на Иван Караманджуков – революционер, четник на Петко войвода, лежал в Одринския затвор. Брат му Атанас Караманджуков (1888 – 1952) също е деец на ВМОРО, публицист[3] и политик, депутат.[17]
Началното си образование Христо Караманджуков получава в Чокманово и съседното село Райково (днес част от Смолян).[18] В 1895 година завършва IV клас в Четирикласното българско училище в Одрин. Учителства в Карлуково и Чокманово. В 1898 година започва да учи в Сярското българско педагогическо училище.[19][3][18] Като ученик в Сяр става член на Българското тайно революционно братство, а през лятото на 1899 година се присъединява към ВМОРО.[18][3]
Секретар на Ахъчелебийската околия (1900 – 1901)
В 1900 година завършва училището в Сяр и се отдава изцяло на революционна дейност. Така в 1901 година Вълчо Сарафов поверява ръководството на Ахъчелебийската революционна околия (с псевдоним Абаджиево поле) с център Чокманово (с псевдоним Орлово) на Таню Стоев (с псевдоним Крум) и назначава Христо Караманджуков (с псевдоним Горчо Смитков) за секретар на околията. Районът обхваща Ахъчелебийско, Даръдеренско и Ксантийско. Докато Стоев и Караманджуков ръководят околията, силно се увеличава броят на революционните комитети и укрепва революционната мрежа. Освен създадените по-рано комитети в Устово, Горно Дерекьой, Карлуково, Райково, Пашмакли и Аламидере се изграждат и нови, формира се широка куриерска мрежа, събират се средства за закупуване на оръжие. Караманджуков координира организационната дейност в Ксантийския и Даръдеренския район.[6] Той събира над 1000 турски лири за оръжие, което обаче не се доставя в пълни размери или е негодно. По това време се появяват и първите недоволства от дейността на Чепеларския пункт.[20]
В писмо до Таню Стоев от 15 ноември 1900 година Вълчо Сарафов прави оценка на работата на Караманджуков:
| „ | Поздравявам Караманджуков с обиколката и му кажи, че през коледните празници ще го изпратите с разписки къде Габрово, Еникьой, Даръдере и Скече. Забелязва се едно непокорство в някои от ръководителите селски. Да се оздрави тази организация, а след като се нареди и оздрави, ще присъединяваме към нея Гюмюрджинско и други места... За револверите парите да се събират час по-скоро, за да може за тях да се вземат други, също за пушките... Също стария Караманджук поздравете и му кажете, че ще го правим комитетски куриер и кираджия.[20] | “ |
Караманджуков обръща особено внимание на двете големи ксантийски села Кръстополе и Габрово и прави три обиколки в Ксантийско. През пролетта на 1901 година прави и специална обиколка за привличане на овчарите на запад и на юг от Булустра, Кушапалъ, Горно и Долно Османлъ, Ферезлер и други.[21]
Деец на Чепеларския пункт и организатор в Гюмюрджинско (1901)
Писмо от Караманджуков, подписано с псевдонима му Смитков, 23 февруари 1902 г.
При завръщането му през май 1901 година вече тече Пашмаклийската афера, в която е арестуван баща му. Христо Караманджуков бяга заедно с Христо Лакудата в България, установява се в Чепеларския пункт, където става втори човек след заместилия Сарафов Константин Антонов – Сеченката и започва да действа нелегално в Османската империя, като предприема нова обиколка в Гюмюрджинско с цел „да се стегнат там комитетите по селата, да се устроят канали и куриери, да се засили проповедта и да се представи силата и могъществото на организацията“.[7]
През юли 1901 година под ръководството на Караманджуков е организирана и изпратена в Империята организационно-агитаторска чета с войвода Марин Чолаков, в която влизат Иван Г. Калайджиев, Георги А. Кропчев, Стою Сивков и Христо Дьовлетлиев. На 19 юли 1901 година четата прекосява река Сютлийка и навлиза в Гюмюрджинско. В продължение на един месец тя обхожда селищата Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Караачкьой, Сачанли и Монастир. Вследствие на тази обиколка Гюмюрджинско е включено в революционната мрежа на Чепеларския пункт.[7]
Караманджуков е назначен за един от отговорниците на така оформения Беломорски или Гюмюрджински окръг, в който влиза и Даръдеренско. През ноември прави нова обиколка заедно със Стефан Чакъров, за да реши проблемите, възникнали с Дедеагач и с ръководството на Одринския революционен окръг. В Гюмюрджина за ръководител на комитета е определен Димитър Кирятчията, а след това двамата пратеници на Македоно-одринската революционна организация посещават и селата Денизлер, Макри, Чобанкьой, Еникьой и други.[8]
Организатор в Малкотърновско (1902)
В 1902 година Караманджуков вече е организатор на Одринския революционен окръг западно от река Марица. Той е един от инициаторите за свикването на Пловдивския конгрес от 13 до 15 април 1902 година, на който е представител на Ахъчелеби.[8][22] След конгреса, като член на околийското ръководство, Караманджуков се противопоставя на тактиката на Константин Антонов и на репресивните мерки спрямо дейци на Организацията, провеждани от Чепеларския пункт.[23] През май 1902 година в Проглед пристига Гоце Делчев и обявява решението на централното ръководство на ВМОРО, че околийското ръководно тяло на Организацията се мести изцяло в Османската империя и за център се определя село Карлуково, а за околийски (районен) ръководител е назначен Пею Шишманов. Тъй като усеща опасност за живота си, Караманджуков напуска Ахъчелебийско, а Централното ръководство на ВМОРО по препоръка на Делчев го назначава за агитатор и организатор на Малкотърновския революционен район.[24][9] На 24 май Караманджуков се отправя за Малкотърновско с районната чета на Георги Кондолов,[22] на която за кратко е секретар.[9]
Член на Боевото тяло в Илинденско-Преображенското въстание (1903)
След среща със Задграничното представителство на ВМОРО на 31 март и 1 април 1903 година, Караманджуков е отново прехвърлен в Ахъчелебийско, като му е възложено заедно с Пею Шишманов да стабилизира комитетите и да формира участъкови чети.[9] Той е избран за представител на V Ахъчелебийско-Скеченски революционен район на конгреса на Одринския окръг на Петрова нива (28 – 30 юни).[22][25] Участието му на Петрова нива е активно и обсъжданията и решенията на конгреса са запазени благодарение на неговите бележки,[22] тъй като водените на конгреса протоколи са загубени един ден след края му при престрелка между охраняващите чети и турска военна част.[26]
След връщането си от Петрова нива организира над Карлуково Родопския конгрес на революционния район на 5 и 6 юли 1903 година. На конгреса Караманджуков докладва решенията от Петрова нива. Тъй като Главното боево тяло на Одринския окръг не може директно да следи действията в Централните Родопи, конгресът избира Районно боево тяло, в което влизат Пею Шишманов, Никола Данаилов и Караманджуков.[25][26] Боевото тяло ръководи снабдяването с оръжие и изпраща апел до бежанците карлуковци, заселени в Стара Загора, с който се призовават да се завърнат в родния край. Поради липса на достатъчно въоръжение участъковите чети се отправят към определените пет района,[27] за да блокират турските войски без да предприемат самите те нападателни действия.[28] Членовете на Боевото тяло също се заемат със своите участъци. Караманджуков ръководи непосредствено IV участък на Революционния район, обхващащ селата Чокманово, Аламидере, Фатово, Дуганово, Габрово и Пещера.[10][26]
След въстанието
Текст
| “ |
Тайното Революционно Управително Тело на Ахѫ-Челеби опълномощява Господина Христа Караманджуковъ да го представлѣва прѣдъ Окрѫжния Одрински Революционенъ Конгрессъ. Господа членоветѣ на горѣказания конгрессъ се умоляватъ да иматъ пълно довѣрие въ него. Рѫководитель Родопски Ахѫ-Челеби 17 Юний 1903. |
” |
След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, в края на август участъковите чети, както и Караманджуков, се прехвърлят в Свободна България. Българската полиция и граничните власти разгромяват Чепеларския пункт, като са арестувани и интернирани много дейци на Организацията. При изтеглянето на районните чети в Княжеството четниците също са обезоръжени и интернирани. В края на август Караманджуков подписва искането за общо събрание на околията, подписано от общо 15 родопски революционери,[29] сред които Стефан Чакъров, Иван Сбирков, Никола Данаилов, Димитър Левов и Владимир Коруев.[11]
Караманджуков заминава за София, където се записва да учи философия и педагогика в Софийския университет,[11] но в началото на 1907 година е изключен заради освиркването на княз Фердинанд I при откриването на Народния театър и завършва в 1908 година в Белградския университет.[12]
След Младотурската революция в 1908 година се връща в Османската империя като учител.[12] Преподава в Сярското педагогическо училище (1908/1909) и в Цариградската духовна семинария (1909 – 1912).[13][12] Занимава се и с журналистика. Работи в близкия до Народната партия вестник „Реч“.[14]
Делегат е на Първия общ събор на обществената организация „Българска матица“ в Солун от 20 до 22 април 1910 година. На събора Караманджуков поддържа становището, че „Матицата“ трябва да има предимно стопански характер, тъй като с културно-просветните дела се занимава Екзархията. Също така смята, че седалището на организацията не трябва да е в Солун, в който има силни партизански борби, а в Цариград – мнение, което надделява сред делегатите. Караманджуков е избран за член на Управителния съвет на „Матицата“.[30]
През 1911 година се ражда синът му Александър Караманджуков,[31] който става адвокат и издава няколко сборника със спомени и архивни материали за дейността на баща си.[32]
След Балканските войни Христо Караманджуков преподава в Педагогическото училище в Дупница, където го заварва Първата световна война. През 1917 година като войник в Единадесета пехотна македонска дивизия е командирован в Ниш, където участва в издаването на вестник „Моравски глас“.[33] След войната в 1919/1920 година е директор на гимназията в Ксанти. След 1920 година, когато Ксанти е предаден на Антантата, се установява в София, където пише статии в разни списания и вестници. През 1921 година издава заедно с Васил Дечов вестник „Родопски глас“ и „Карта на Родопа – Смолено-рупската област“. От същата 1921 до 1947 година е издател, редактор и разпространител на списание „Родопа“.[12] В 1934 година Караманджуков издава „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“.[34]
От 1937 до 1939 година е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Като такъв използва възможностите си за разкриване на нови училища в Родопите, назначаване на учители и за развитието на образованието сред българите мохамедани. Христо Караманджуков участва в дейността на Дружба „Родина“. Взема активно участие в работата на Тракийската организация още по време на създаването ѝ през 1922 година и в Рило-Родопския съюз. Член е на редакционния комитет на „Тракийски сборник“, а от 1934 до 1945 година е председател на Тракийския научен институт.[12]
Умира на 21 февруари 1952 година[12] в София.
Remove ads
Памет
В 1980 година е издаден сборник спомени и документи на Караманджуков под заглавието „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание“,[35] а в 1996 година – „Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район 1902 – 1903“. По случай 135-годишнината от рождението на Караманджуков Петър Маринов издава книгата „Христо Караманджуков – радетел за българщината в Родопите. Спомени, писма и документи“.[36]
През 2016 година по случай 140 години от неговото рождение излиза сборник с доклади от научна конференция, проведена в Смолян (2 – 3 май 2011 г.) – „Христо Караманджуков и Родопите“. Зоя Начева отбелязва, че „книгата е хронология на всичко онова, което е свързано с дейността по приобщаването на българите мохамедани от Родопския край към българщината, тяхното културно и просветно развитие и народностно осъзнаване“.[37]
В Българския исторически архив на Националната библиотека в София се съхранява архив на Христо Караманджуков.[38]
Remove ads
Родословие
| Димитър Манолов Гвоздев | |||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Иван Караманджуков (1852 – ?) | Стайка Кирова Кирянова | ||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Киряка Тодорова Боботанова (1887 – 1919) | Христо Караманджуков (1876 – 1952) | Николина Караманджукова (1889 - 1950) | Атанас Караманджуков (1888 – 1952) | ||||||||||||||||||||||||||||||||
| Александър Караманджуков (1911 – 1998) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
Wikiwand - on
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Remove ads