Церетелево
село в община Съединение, обл. Пловдив From Wikipedia, the free encyclopedia
Remove ads
Церетелево е село в Южна България. То се намира в община Съединение, област Пловдив.
Основано преди около 300 години като Кючук Стамбул („Малкия Истанбул“), селото е опожарено след нападение от османските власти, но през 19-ти век е възстановено от Илия Койчев и наречено Думанлий („Гореното село“). През 1934 г. получава сегашното си име в чест на княз Алексей Церетелев.[2]
Церетелево има роля в национално-освободителните борби. Георги Петков („Комитата“) организира революционен комитет, а селото е представено на събранието в Оборище (1876 г.).
Основни икономически дейности са земеделие и животновъдство, модернизирани след 1944 г. със създаването на ТКЗС.
Църквата „Свети Димитър“ и Народно читалище „Христо Смирненски“ са културни и духовни центрове, които поддържат общностния дух.
Remove ads
География
Церетелево се намира в Тракийската низина, на 28 километра северно от град Пловдив, заобиколено от други населени места, като Царимир, Голям Чардак, Неделево, Любен и Ново Железаре.
Селото е разположено в близост до река Пясъчник, която минава покрай западната му част.
Над близкото село Любен е изграден голям кооперативен язовир – язовир Пясъчник, който осигурява вода за напояване в целия регион, включително за Церетелево и съседните населени места.
Първоначалното селище се е намирало в местността „Смокинарника“, разположена в югоизточната част на днешното село. На това място първите заселници са засадили смокинови дървета.
По време на Османската империя селото е било малко с около 100-120 къщи, разделено на българска и турска махала.
Remove ads
История
Ранна история
Според разказите на възрастни хора и преданията, селото преди около 300 години е носело името Кючук Стамбул ("Малкия Истанбул"). Селото е било известно с активността на местното население. Впоследствие то било опожарено от турците заради непокорния нрав на жителите му, които отказали да се подчинят на османските власти. Това включва случаи на неподчинение, укриване на данъци и подкрепа за хайдушки чети. [3]
Сред оцелелите жители бил младият Илия от Койчевия род, който се установил като прислуга в дома на съдия в Одрин. За да избегне насилственото приемане на чужда вяра и промяна на името си на Алия, той избягал и започнал дълго пътешествие из Османската империя. Илия стигнал до Прилеп, Македония, където станал чирак на тенекеджия. Въпреки успеха си като майстор, той продължил да мечтае за завръщане в опустошеното си родно село. [3]
След години, придобил умения и средства, Илия решил да се върне. Заедно със съпругата и имуществото си се заселил до дървото, растящо на мястото на изгорената му бащина къща. Той нарекъл новото село Думанлий ("Гореното село").
След него пристигнали нови заселници от селата Елешница, Паничери и Старосел, както и от Македония. Така било възстановено селото, което в началото се намирало в местността "Смокинарника", на около 500 метра югоизточно от сегашното му местоположение. Днес стотици наследници на Илия Койчев продължават да носят фамилията на първооснователя.[3]
Обществени сгради и места през османския период
През османския период в село Думанлий съществували няколко характерни обществени сгради и места, използвани от местното население.
В центъра на селото се е намирала сградата на турската управа, близо до двора на Димитър Атанасов, където по-късно е издигната нова постройка за българската власт след Освобождението. [3]
Друг важен обект бил мехтепът – сграда, ползвана от турците като кафене, разположена в двора на Атанас П. Гушмашки и съборена след напускането на турците. [3]
В двора на Илия Койчев (Бабачков) се е намирало килийното училище – едноетажна сграда с две стаи, което е премахнато след построяването на новото училище при църквата. [3]
Църквата „Свети Димитър“, първоначално малка постройка, изградена между 1865 и 1867 г., е съборена след Освобождението и през 1882 г. е заменена от нов храм. [3]
Гробищата на турското население се намирали в района на сегашното училище, докато българските са били разположени на мястото, където се намират и днес – в близост до могилата и стопанския двор. [3]
Официално признаване и преименуване
След Съединението на България през 1885 г., Думанлий получил официален статут на село. През 1934 г., с министерска заповед, селото било преименувано на Церетелево в чест на руския пълководец и консул в Пловдив княз Алексей Николаевич Церетелев.
Национално-освободителни борби
Село Церетелево играе значителна роля в национално-освободителните борби на България. Местните жители проявяват изключителна смелост и преданост към каузата за освобождение от османско владичество. Сред тях изпъква Георги Петков („Комитата“), който става централен организатор на революционна дейност в селото.
През 1876 г., по време на подготовката за Априлското въстание, Георги Бенковски започва своето революционно дело и посещава селото, което тогава се нарича Думанлий. По препоръка на Иван Арабаджията от село Царацово, Бенковски се свързва с Георги Петков. Заедно те създават революционен комитет в селото, който координира въстаническите дейности в района. [3]
В революционния комитет участват редица местни жители, включително:
- Танчо Петков, брат на Георги Петков, който се отличава с ролята си на куриер и активен участник в организирането на въстаническите чети.
- Илия Станчев, друг смел борец за свободата на България.
- Стоян Койчев („Даскала“), първият учител в селото, който използва знанията и авторитета си, за да обучава младите и да ги вдъхновява за участие в борбата.
- Поп Димитър Койчев – свещеник, укривал революционери, водел богослужение на български, което било забранено от гръцката патриаршия.
Жителите на Церетелево активно подпомагат въстаниците, осигурявайки храна, укрития и информация. Заради предаността си към национално-освободителното дело, Георги Петков е избран за делегат на историческото събрание на Оборище през април 1876 г., където се взема решението за избухване на въстанието. Това е признание за лидерството му и за значението на селото в освободителните борби.
След потушаването на въстанието, жителите на Церетелево продължават да подкрепят революционните движения. Много от тях стават част от тайните канали за комуникация и разпространение на пропаганда, докато други се включват в следващите въстания и акции срещу османската власт. Смелостта и саможертвата на тези хора оставят траен отпечатък върху историята на селото. [3]
Живот след Освобождението
След Освобождението Церетелево започнало да се развива като самостоятелна общност. Основният поминък на хората бил селското стопанство — земеделие и животновъдство. Земята се обработвала с примитивни оръдия като дървено рало и диканя за вършеене. Плугът навлязъл в употреба едва около 1925-1930 г. Жителите отглеждали основни житни култури като пшеница, ечемик, ръж и царевица. След 1914 г. започнало култивирането на тютюн, а през 1926-1927 г. и на слънчоглед. От 1940 г. селото започнало да произвежда зеленчуци за търговия, като пипер, домати и зеле. [3]
Лозарството също се развивало, а овощарството било популярно в района. В местността "Орешака" били засаждани овощни градини с ябълки, круши и сливи, които служели както за лични нужди, така и за търговия.
Животновъдството било важен отрасъл, включващ отглеждане на едър добитък — крави, волове и биволи, както и дребен добитък като овце и кози. Обширните пасища около селото, като "Калето" и "Лозана", предоставяли идеални условия за развитие на животновъдството.
През този период занаятчийството също се утвърдило. В селото работели терзии, коларо-железари, фучеджии и подковачи, които допринасяли за икономическото разнообразие.
Повечето къщи били кирпичени, с ниски тавани и общи пространства за хората и добитъка.
Хранителните навици на жителите на село Церетелево били тясно свързани със земеделието и животновъдството. Основната храна включвала хляб от пшеница, ръж или ечемик, а млечните продукти като мляко, сирене и масло били важна част от диетата. Месото, макар и рядко, се консумирало предимно по празници, най-често от овце, кози и крави. Храненето било общностно, като семействата се събирали около кръгли маси („паралии“) и се хранели заедно, създавайки уют и сплотеност. Недостигащите продукти като сол или газ се набавяли чрез бартерна търговия с дребен добитък или зърно.[3]
Културният живот в селото е бил тясно свързан с традиционните празници и обичаи. Всяка неделя пролет и есен на мегдана се играело хоро, което било съпроводено с песни, изпълнявани от млади моми и невести, или с музика от кемене. [3]
Традиционно облекло
Облеклото на жителите на Церетелево било изцяло от домашно производство. Мъжете носели дълги памучни ризи с огърле и тесни ръкави, гащи с или без колаци, долма от шаек и черен или кафяв пояс. Обувките били предимно цървули от необработена волска кожа и навуща, а в празнични дни – обувки от гьон с вълнени чорапи („калцуни“). Възрастните мъже през зимата използвали дълги кожуси от овчи или агнешки кожи и кожени шапки. Жените през студените месеци носели сукмани, вълнени престилки (тешкир) и зелени кърпи, украсени със зарафлъци, съчетани с шарени вълнени чорапи и обувки от гьон („кундри“). Лятното облекло включвало дълги ризи от домашно платно и шарена вълнена дреха – фустанела, върху която се поставял пешкир. В ежедневието жените се обували с налъми и вълнени чорапи, а по време на жътва и возитба – с бели цървули и бели забрадки. [3]
Развитие след 1944 година
Създаването на Трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) поставя основата за модернизацията на земеделието. Жителите активно се включват в колективния труд, което води до внедряване на нови селскостопански технологии като трактори и комбайни. Това увеличава производителността и позволява отглеждането на повече търговски култури, като тютюн, зеленчуци и слънчоглед.[3]
През тези години селото изгражда нова инфраструктура. Построени са училище и здравна служба които, заедно с читалището, се превръщат в центрове на културния и социален живот. Селото е електрифицирано и телефонизирано, а пътищата са асфалтирани, което улеснява достъпа до по-големи градове и пазари. В читалището, което след 1944 е преименувано на „Христо Смирненски“, редовно се организират театрални постановки, фестивали и други културни събития, които обединяват местната общност. Библиотечният фонд на читалището достига над 5000 тома. [3]
Една от важните фигури в развитието на селото през този период е Найден Керашки, който ръководи местното ТКЗС и допринася за икономическия растеж. Друг ключов лидер е Гено Карамански, бивш партизанин и заместник-председател на Народния съвет в Пловдив, който помага за модернизирането на инфраструктурата на Церетелево. [3]
ТКЗС „Гранит“ (по-късно „Зора на комунизма“)
Кооперативното стопанство в Церетелево е сред първите в Пловдивски окръг: основано е през октомври 1945 г. от 99 учредители (главно бивши партизани и комунисти) с дялов капитал 166 000 лв. Първоначално група бивши партизани и комунисти – Найден Керашки, Никола Гургов, Стоян Танчев, Георги Стоянов Боев, Иван М. Керашки, Стоян Г. Тотев, Стоян Солаков, Гено Карамански, братя Ганчеви и други, общо 69 души – се събират в сградата на общинската управа и решават да образуват кооперативно стопанство като отдел към местната кредитна кооперация „Победа“, чиито учредител и председател е старият комунист Никола Ил. Гургов (дядо Кото). Кредитната кооперация „Победа“ е създадена през март 1945 г. с управителен съвет: председател – Никола Ил. Гургов, касиер-счетоводител – Георги Ат. Боев и членове – Иван Геров, Стоян Боев, Димитър Ванков и Стефан Станчев. Първи председател на ТКЗС е Георги Иванов Комитов, а счетоводител – Рад Балев Бакалов (от Елешница).
Земята първоначално е разпределена в 17 парцела (намалени по-късно до 7 след проверка на Дирекцията на земите). Отглеждат се житни (пшеница, ръж, ечемик), памук, тютюн, зеленчуци и маслодайни култури. През 1946–1947 г. се въвежда механизация: докаран е първият трактор (от Варна), а след това са закупени първите камиони – „Газка“ и „Рено“. Първи трактористи и шофьори са местни хора от Церетелево и съседни села. [3]
Ръководството е често обновявано: 1946 г. председател става Найден Керашки (подпредседател – Иван М. Керашки); 1947 г. – Иван М. Керашки; 1948 г. – отново Найден Керашки; 1949 г. – Тодор Маринов; 1951 г. – отново Найден Керашки; 1952–1955 г. – Тодор Маринов; 1956 г. – отново Найден Керашки (счeтоводител Георги Ат. Боев). Стопанството преминава през поредица от обединения: 24 декември 1956 г. – с Неделево; 16 декември 1957 г. – и с Любен; през 1958 г. за кратко се обединяват и селата Голям и Малък Чардак, Царимир, Елешница, Беловица и Красново (по-късно разукрупнени). В трайното обединение остават Церетелево, Неделево, Любен, а впоследствие се присъединяват Царимир и Елешница. През 1958–1961 г. се създава Общински партиен комитет (секретар Найден Керашки), председател на кооперативното стопанство е Гено Карамански (до 1960), а от 1961 г. – Найден Керашки (председател на ОТКЗС). През 1970 г. начело е Никола Салапатийски, а от 1956 г. стопанството носи името „Зора на комунизма“ със седалище Церетелево. [3]
Изгражда се производствена инфраструктура: ремонтна база („Джамията“, Неделевско землище), автоколона (по-късно преместена към базата), тютюносушилня с два хангара по 10 камери (срещу ремонтната база). В стопанския двор се строят фурна и канцелария, обори, саи, навеси и работилници; през 1962 г. – административна сграда в центъра на селото, на мястото на кръчмата на Тачката. [3]
Организационните форми се променят: през 1971 г. кооперациите от района влизат в АПК – Съединение, като Церетелево става клоново стопанство (председател Вълю Филипов; главен счетоводител Илия Самоковарев; партиен секретар Илия З. Боев; главен агроном Павел Марков). През 1984 г. клонът се заменя от три бригади (зеленчукова – Церетелево/Неделево; комплексни – Царимир и Любен); 1986 г. – две комплексни бригади (Церетелево/Неделево и Любен) плюс Царимир; 1987 г. – една обща бригада за Церетелево, Неделево, Любен и Царимир (бригадир Павел Марков). [3]
Специализацията в зеленчукопроизводството се задълбочава (домат, пипер, патладжан, тютюн); секцията в Церетелево с бригадир-агроном Иван Генов Терзийски се специализира в патладжан; изграждат се площадки и съоръжения за механизирано товаро-разтоварване в м. „Имача“. [3]
Първите години са белязани от недостиг на техника, ниско заплащане и агитация срещу кооперирането; има изключени кооператори, но след масовизацията (1950) стопанството укрепва. За противодействие се издава седмично местно предаване „говорящия стършел“. По-късно остават проблеми с работната ръка (младежи заминават към Пловдив), износена техника и недостиг на механизатори; прибиране на реколтата се подпомага с ученически и студентски бригади и акордно заплащане. [3]
Кооперацията и нейните дейци са отличавани многократно: Найден М. Керашки е награден с орден „Г. Димитров“ и златна звезда „Герой на социалистическия труд“; с орден „Бронзов медал на труда“ са отличени Мито Йорданов Гушмашки, Николай Стойнов Балев, Стоил Иванов Станчев и Цончо Костадинов Анчев; Георги Ат. Боев получава медал „За трудово отличие“, а Иван Тодоров Цакалски – златна значка на МЗ.[3]
Здравна служба
До 1935 г. жителите търсят помощ в Пловдив и Околийската болница, а през 1936 г. е назначен първият лекар за селата Церетелево, Царимир, Неделево и Любен (пунктът е в частна къща). През 1938–1939 г. се изгражда и открива здравна служба с родилно отделение; обслужването поема д-р Сибила Радева (по-късно доцент и зам.-министър), със санитар Запрян Хр. Тотев. Последователно работят д-р Ем. Димов, д-р Ив. Денчев, д-р З. Стоянова, д-р Д. Тодоров, д-р Ив. Димитров, семействата д-р Лалеви и д-р Бакалови, д-р П. Михайлов, д-р Пилева, д-р Шотлеков, д-р Георгиев, д-р Христов, д-р Троянчева и д-р Христова; към 1988 г. лекар е д-р Величка Тотева (над 15 години). [3]
През 1950 г. се открива стационар (първоначално 8, по-късно 12 легла; от 1960 г. – филиал на детско отделение; закрит през 1964 г.). Изгражда се рентгенов кабинет (работи до 1966 г., после сградата служи за аптека и временно за зъболекарски кабинет). [3]
От 1951 г., с въвеждането на безплатна медицинска помощ, се разкрива стоматологичен кабинет; работят д-р Ково (Пловдив), д-р П. Харбова, д-р Сл. Цонева, д-р Л. Авдала, д-р Ант. Одинотска, д-р А. Божкова, д-р М. Станкова, д-р М. Петрова, д-р Александрова, д-р Н. Янис, д-р Т. Цонев и др.; през 1977 г. е назначен д-р Стойчо Кралев и кабинетът се оборудва със стол „Юнит“. [3]
Родилният дом е открит през 1948 г. (с активната помощ на местното женско дружество), а поради намаляване на ражданията е закрит на 1 януари 1977 г.; акушерки са Станка Салапатийска и др., а като медицински сестри работят Сл. Костадинова, Т. Карагьозова, Цв. Кокалска, П. Комсалова, В. Стоицова и К. Котушева. Аптечен филиал действа от 1950 г. (преместен през 1965 г. в бившия рентгенов кабинет; отговорник – маг. фарм. Райна Мишляшка); през 1967 г. е закупена линейка (шофьори: Илия К. Тотев; 1973–1982 г. – Тодор Ат. Карамански; след него – Петко Геров). [3]
Дейността на службата е насочена към лечебно-профилактична помощ, борба с острите заразни болести, намаляване на заболяемостта и подобряване на условията на труд и бит. [3]
Местно женско дружество
Местното женско дружество е основано през 1945 г. по инициатива на Стоянка Кантарева от с. Голямо Конаре (днес гр. Съединение). За председател е избрана Дафина Керашка, а членове на управителния съвет са Олга Боева, Мария Тотева, Анастасия Балева и Станка Салапатийска. През 1946 г. дружеството организира акция за откриване на родилен дом към здравната служба със собствени средства, като жените събират вълна и памук, изработват дюшеци и даряват обзавеждането. Същата година представителки на организацията участват в женски събор в Пловдив, на който изнася реч Стела Благоева. В следващите десетилетия членки на дружеството работят активно като акушерки, санитари и медицински сестри в здравната служба и родилното отделение в селото. [3]
Читалище „Христо Смирненски“
Читалище „Христо Смирненски“ в село Церетелево е създадено през 1927 година от група ентусиазирани местни жители. Сред основателите му са Лазар Пищялов и Кръстю Тотев, които са активни участници в културния живот на селото. Първоначално читалището е разположено в малка сграда, където местните хора се събират за четене, разговори и културни събития.
През 30-те години читалището започва да се развива по-активно, като се организират театрални постановки, литературни четения и музикални събития. След Втората световна война читалището получава подкрепа от държавата и местната общност, което му позволява да разшири дейността си. През 60-те години се построява нова читалищна сграда, която става център на културния живот в селото. [3]
Църквата "Свети Димитър"
Църквата в селото е духовният център на Церетелево. Построена в края на 19-ти век, тя заменя по-стара църква, унищожена по време на османското владичество. Новата църква е изградена с усилията и даренията на местните жители, които влагат не само средства, но и труд в изграждането ѝ.[4]
Църквата се отличава със своята красива архитектура и стенописи, изработени от местни майстори и зографи. Тя служи не само като място за богослужения, но и като център за културни и духовни събития в селото. През годините "Свети Димитър" е била свидетел на важни исторически събития и продължава да играе значителна роля в живота на местната общност.
Училище „Васил Левски“
Училището в Церетелево води началото си от килийно обучение във втората половина на XIX век и по свидетелства е основано през 1869 г. по инициатива на Иван Найденов и Георги Петков (Комитата). Първото училище се намирало в двора на Илия Койчев; преподавали даскал Найден Сланинков от Паничери (участник в Априлското въстание, екзекутиран в Пловдив), брат му Видол Сланинков и по-късно Стоян Койчев Златанов. След килийното, през османския период в западната част на църковния двор е изградено „старото църковно училище“ (две стаи: една за ученици и една за учител), в което до 1910 г. работят Стоян К. Златанов, синът му Илия и още дванадесет учители от Пловдивския край и съседни градове. Обучението било при скромни условия – по 8–10 деца на чин, писане с калем на плочи, базови знания по български език, математика, естествознание, география и история; финансирането първоначално ставало чрез дарения, а след Освобождението – от държавата. [3]
През 1910–1911 г. се построява нова училищна сграда в църковния двор (две ученически стаи и впоследствие стая за учителите); учениците са 50, в две паралелки с по два класа. До 1925 г. броят им нараства до 75, през 1925/26 г. се открива трета група (80 ученици), а през 1927/28 г. – четири отделения с 4 учители и 140 ученици. След земетресение през 1928 г. започва строежът на новата сграда на сегашното училище върху терена на старите турски гробища; открита е на 21 октомври 1929 г.[3]
През 1931–1936 г. училището прераства в пълно основно с откриването на прогимназиални класове (V–VII), като броят на учениците достига 255; обучават се и деца от селата Любен и Неделево. Директор до 1941 г. е Петър Златанов Колев; извършват се благоустройствени дейности (ограда, насаждения, беседка, учебни помагала). През 1936/37 г. учителят Асен Ганчев създава ученическа кооперация „Правда“ за снабдяване с учебни пособия и възпитателна дейност. [3]
В периода 1941–1944 г. училището дава над 30 партизани, от които 12 загиват в Балкана и във Втората световна война; сред оцелелите са Петър Рангелов Стоянов (партизански командир), Гено Карамански, Найден Керашки и др. След 9 септември 1944 г. училището се реорганизира с 229 ученици в 7 паралелки; условията остават трудни до края на 40-те години (недостиг на отопление, помещения и пособия), но се развива възпитателната работа, пионерската организация „Септемврийче“ и ограмотяването на възрастни. [3]
През 1950–1969 г. броят на учениците е около 180, а учителите се увеличават; подобрява се материалната база: през 1960 г. се създава зоокът, доставя се техника за трудово обучение, обзавеждат се кабинети по биология, физика и химия. На 15 септември 1960 г. се открива осми клас; изграждат се спортна и географска площадка, водопровод, училищна работилница, ограда, плочник, чешма и учебно-опитно поле.
През 1968 г. група ученици от района лагеруват в СССР (Абинск, Краснодарски край).
През 1969 г. тържествено е отбелязана 100-годишнината на училището с участие на бивши учители, общественици и възпитаници; изготвени са десет албума със снимки. [3]
Впоследствие началният курс (I–III клас) преминава към училището в Неделево и Церетелево се обособява като прогимназия (IV–VIII клас) за трите села – Церетелево, Неделево и Любен; паралелките са 5, преподавателският състав се обновява. През 1982 г. се пенсионират дългогодишните учители Иванка и Божил Тодорови; ръководството поема Цочо Пеев (директор), а Ангела Шопова преподава биология и география. За своята учебно-възпитателна дейност училището е удостоено през 1957 г. с орден „Кирил и Методий“ II степен. [3]
Remove ads
Редовни събития
Съборът на селото се провежда през първата събота на юни всяка година.
На празника Сирни Заговезни се извършва Кукерски ритуал.
Личности[3]
- Илия Койчев, един от първите заселници след разрушаването на селото по време на османското владичество. Той възстановява селото, което по-късно става известно като Думанлий.
- Петър Рангелов Стоянов (р. 1921), български партизанин.
- Георги Петков („Комитата“) Изтъкнат революционер и активен участник в национално-освободителното движение. Делегат на историческото събрание в Оборище през април 1876 г., представляващ селото. Създава революционен комитет в селото заедно с Георги Бенковски.
- Танчо Петков, брат на Георги Петков и активен участник в революционните дейности. Куриера и поддръжник на борбата срещу османското владичество.
- Стоян Койчев („Даскала“), първият учител в селото и активен участник в революционната борба. Пренася секретни писма за Васил Левски и други революционни дейци.
- Поп Димитър Койчев, свещеник в селото, подкрепящ национално-освободителното движение. Поддържа връзки с революционни дейци и служи на български език в църквата, което довежда до конфликти с османските власти. Убит от турците заради революционната си дейност.
- Гено Тодоров Карамански, бивш партизанин, заместник-председател на Народния съвет в Пловдив.
- Найден Михайлов Керашки, бивш партизанин и дългогодишен председател на местното обединено кооперативно стопанство. Герой на социалистическия труд.
- Никола Гургов („Дядо Кото“), първият кмет на село Церетелево след 9 септември 1944 г. и основател на местната кредитна кооперация „Победа“, на която е бил и председател.
- Лазар Тотев („Лагито“), учител и местен лидер, допринесъл за културното и социалното развитие на Церетелево.
- Стоян Александров Йонков (1919 – 2001). Професор д-р м.н.
Remove ads
Бележки
Wikiwand - on
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Remove ads